Преди години си мислех, че най-страшна е празната маса до мен в онази сладкарница. Че там някой е трябвало да седне, да се усмихва, да си поръча торта, вино, кафе. Да държи за ръката любимата си, да се смее, да подпира с ръце брадичката си и да гледа замечтано през стъклата. Да не му пука, че отвън е студено, и че хората крачат замислени нанякъде. Да те наблюдава как през минута поглеждаш букета до себе си, и как докосваш тайно пръстена на ръката си, за да се увериш, че наистина е там.
Преди години си мислех, че празната маса до мен в деня на влюбените е моята маса.
Хубава маса… Но празна.
Преди години не знаех защо това не е моят празник. Не знаех защо не търча в последния момент в мола, за да избирам подъръци, защо не се заглеждам по картичките с яркочервените сърца, и защо подминавам безизразно момичетата и момчетата, държащи в едната си ръка балони, а в другата – ръката на другия.
Хубава картина – като от картичка … Но без пожелание.
До мен през година-две крачеше по едно усмихнато момиче, на което сигурно съм бил мечтания подарък за Свети Валентин. Опираше нос на всяка розова витрина и после рисуваше две сърчица – едно до друго. И тия сърца все се стопяваха, дали от студенината на стъклото, или от студенината в собственото ми сърце…Не знам, но се топяха за секунди.
Хубави сърца… Но не едно за друго…
И аз вървях, пораствах, уморявах се, вразумявах се, радвах се и продължавах… сам.
Сам, знаейки, че докато не дойдеш, оставам така.
Преди години си мислех, че най-страшна е празната маса до мен. Не. Най-страшна е била празнотата в сърцето ми – тя е изтривала всяко присъствие, целия празник, всяка усмивка и всеки безсмислен Свети Валентин.
Докато те чаках…
Учих се да познавам празните маси, запазени за някой друг.
Учих се да премълчавам необходимото „И аз те обичам!” в отговор на нечие „Обичам те!”. Защото когато един човек не обича със сърцето си, то и да го каже – звучи беззвучно.
Учих се да познавам очите, които ще забравя веднага, щом спрат да се взират в моите. Защото колкото и красиви да са очите на една жена, не гледа ли право в душата ти с тях, значи въобще не вижда кой си.
Учих се, че топлината на едно тяло не може да стопи студа в сърцето ми, защото от красотата можеш да бъдеш само привлечен. За любовта – там трябва да си отдаден.
Та, докато те чаках, покрай всичко това, спокойно приех да нося титлите „студен”, „безразличен” и „бездърдечен”.
И днес, дори и това, че си тук, не ме кара да търча неистово, да поръчвам букети и вино, да ти купувам шоколадови бонбони и да ги слагам до възглавницата…
И може да не съм идеалния мъж, и може да пропускам да бъда романтичен всеки път, когато ти трябва топлина, и може да съм груб понякога в навика си да бъда сам… Но…
Аз съм такъв. Твоят човек – дочаках те.
Празнувам всяка твоя усмивка, когато ми прощаваш намръщения поглед.
Помня всяка моя рана, която промиваш със сълзите си… Не се чуди – знам, че плачеш!
И благодаря за тази топлина на ръцете ти, която топи снеговете през февруари и за тази яснота в гласа ти, когато ми казваш „Тук съм!”.
Тук си, и аз имам всички сили на света да те пазя, и всички думи на света, за да ти разказвам, и всеки ден от календара, за да ти дам своето време… Учих се да бъда твой. Независимо кога и къде, по някаква невидима сила и причина, и с глупавата увереност на човек, който може да обича само веднъж, знаех, че някак-си ще го прочетеш…
Това е моето послание за теб на четиринайсти февруари. Не е написано на картичка. Написано е в мен. Написано е с любов…
Текст: Ева Колева
Снимка: БГНЕС
Вижте още:
И какво ако днес не се събуждам до теб?
