Изпуснах всички празници, в които можеше да се отбия, да донеса цветя… да поговорим… да остана… Да се извиня… Да те оттърся от тревогите, да ти кажа две човешки приказки.
Да съм там – с теб.
И може би е малко странно, когато си идвам с човечност, с тишина и с умората от себе си, да спра да се боря за момент за собствения си ден, който трябва да свърши добре – в моя полза.
И може би ти дълго си стояла сама. Преглъщала си ме с цялата ми еуфория, егоистична промяна – където как ми е удобно – гласът ми – ту мил и сърдечен, ту студен и далечен, но – все бързащ – да си тръгна, да затворя телефона, че имам да свърша нещо друго.
Преглътнала си някак, че за мен въпроса „Как си?“ е рефлекс, а за тебе е всичко – той управлява деня ти, той буди съня ти, той ти пали цигарата сутрин, и той затваря прозореца вечер.
Научила си се някак да преживяваш безмълвно всичките ми тревоги – твоите да са заключени зад редовното „Не ни мисли нас“.
Тук съм, Мамо.
Не идвам, за да искам прошка. Идвам да помоля за нея!
Да ти кажа…
Че накрая се учим да прекосяваме разстоянията от недоверие, че всеки ден сме изправени пред пропасти, които да прескачаме… Че няма свършване… Че изобщо не е лесно, но ти това го знаеш…
Че каквито и да са проблемите ни, колкото и да са нерешими, както и да се стича живота ни, все пак сме щастливци – че има пред кого да се разкаяме, къде да се върнем, да наведем за малко глава. И някой да ни обича, въпреки това което сме разпилели, пропуснали и загубили. Някой да ни обича повече от живота си.
В крайна сметка – това е най-страшната и най-човечната обич.
И е напълно излишно да казваме – „ако с нещо сме сгрешили“.
Сгрешили сме.
И утре пак ще сгрешим.
Да поискаш прошка не е просто задължението на масата веднъж в годината в началото на пролетта.
Да поискаш прошка е съвестта на сърцето, осъзнало собственото си безсилие пред това да греши.
Осъзнатата неспособност на това, че няма как да живеем, без да нараняваме тези които ни обичат – обичат ли ни, ще ги боли за нас и заради нас. До последно.
Затова, вече помолили за прошка, единственото което ни остава, е да обичаме и да прощаваме. На себе си, на майките и бащите си, на децата и приятелите си.
Да прощаваме, за да обичаме…
Текст: Ева Колева
Снимка: БГНЕС
Вижте още:
