Тогава си мислих, че ще обичам само веднъж. Истински и завинаги, точно както се случва в най-красивите фантазии. Приказката обаче не се оказа без край и свърши. Финалът наподобяваше оригиналните истории на Братя Грим – жесток и далеч от фразата „заживели дълго и щастливо”. Оказах се сама по средата на нищото. Между четири стени, които вече бяха празни. В къща, която не беше дом. В реалност, която трябваше да изграждам наново.
Първоначално отказвах да се впускам в строителни дейности. Живеех за разрушената от собствения си ураган илюзия. Колкото повече бягах от нея, толкова повече се връщах. За да я изживявам отново и отново. Като кошмар, който никога не свършва.
Открих, че времето не лекува и очи, които не се виждат, не се забравят. Разбрах, че съм по-вярна на миналото, отколкото на всички хора около мен в настоящето. И чаках. Да отворя очи и да се окажа в предишния си живот.
Това обаче не се случи и бях принудена да продължа напред. Насила и не по мое желание. Сама в тълпата от колеги и приятели, които забързано преминаваха покрай статичното ми Аз, неразбиращи защо настоявам да се превърна в недвижимо имущество личност.
Месеците минаваха, а аз наблюдавах живота си отстрани. Вършех ежедневните си дейности, а като призрака на отминалите Коледи на Дикенс анализирах себе си, сякаш вън от онова тяло, което познавах. Външно правих стъпките към новите си спомени, вътрешно не пусках ръката на старите.
Почти година след края продължавах да бъда вярна на една празна затворена страница. От време на време отварях тази завършена книга и отново прочитах любимите си моменти, но това отдавна не ми носеше радост. Изпитвах единствено тъга и носталгия към изгубеното минало.
Тогава срещнах Него. Новият Той, който пишеше своята история, хаотично прескачайки от чувства на партита. Или обратно. Човекът, който не се страхуваше да обръща палачинки във въздуха или да препуска на мотор, защитен само от усмивката си.
Открих, че идеалът, който години наред съм моделирала в съзнанието си, всъщност не съществува. И мога да обичам двама души, разделени от пропаст различия, обединяващи се единствено в любовта към мен и в нищо, абсолютно в нищо друго.
Престраших се да повярвам, припомняйки си как изглежда моето влюбено Аз. Оказа се, че не се е променило особено и още пази спомена как да обича. Различната житейска история искаше от мен да ѝ дам същите чувства, на които се оказа, че съм напълно способна.
Прилежно продължаваме да пишем своята приказка, несериозно живеейки ден за ден заедно. Дори и да не я завършим съвместно, вече знаем, че истинските чувства нямат лимит на поява. Не можем да предвидим кога ще ги изпитаме, но, за щастие, няма да е само веднъж.
Не зная дали „любовта трае три години”. Зная единствено, че я има. И не, няма да продължа със „стига да повярваш” или „да я искаш достатъчно”. Тя идва, когато и с когото реши. А ние нямаме никаква власт над нея.
Текст: Станислава Добрева
Снимка: Roberto Nickson – Unsplash
Вижте още:
Епичната изповед на един мъж, която той направи няколко дни след развода си
