Бял шум. Чудя се къде потъват думите, които си мълчим. Докато се гледаме ранено. Никой друг така не ме е учил на тишини, тайни и таене. Странен урок си ти. Странен и труден.
За да те изчерпя, трябва да те разлистя. До последната грешка и несъвършенство.
Мъча се да не ти добавям блясъка от ореол, който си нямаш. Да не ти измислям достойнства и разни геройства. Старая се да разсека всеки общ спомен с часовникарска точност на две половини – моята и твоята. За да мога да надникна и от двете страни на общата ни истина.
После те пъдя от мислите си. А кокалчетата на пръстите ми посиняват, докато едвам се удържам да не ти пиша.
Ей такава не искам да ме виждаш. Тъмно минорна, снижена и завистлива. Както завижда дете, видяло по-лъскава играчка в ръцете на съседчето. Работата е там, че съм свикнала съседчето да бъда аз. И тази мътна емоция ме блъска неподготвена и уязвена до червено. Не искам да ме виждаш с очи, пълни с разкъсани надежди. Глухарче, ранено от въздишка.
Това любовно писмо е до мен
2024, наречи ме крадла
Сутрешни размисли и експерименти
Бял шум.
Гледам те и си мисля как да развържа задачата, която си ти. Да я пресметна не мога. Да я отгатна, преборя, прескоча – също. Единствено мога да я развържа. И да я пусна да си иде на свобода.
За да се срещна наново и аз с моята.
Текст: Александра Тошева
Снимка: Unsplash – @dannyg
