View this post on Instagram
Този текст трябва да завърши с надежда. Защото ще започне без.
Коледа за мен е времето, в което винаги се разболявам. В дните около празника емоциите ми са идиотски засилени до болезнен предел и всичко успява да ме разплаче и да одраска сърцето ми надълбоко.
Боли ме от всички снимки, на които близките ми не са. Боли ме от празните места около масата, които стават все повече. Горчи ми от всичко, което тази година бе – борба и бездни. Чувство на безпомощност. Безрадостни болници всеки уикенд за закуска и привикване с лудостта. С будните нощи и гоненицата с кошмарите.
Това е годината, в която най-малко пътувах и най-много потъвах.
Припомнях си непрекъснато думите на Скарлет в “Отнесени от вихъра”: “За всичко това ще мисля утре. Тогава ще мога да го понеса”. И отлагах утре за още едно и още едно утре. Докато часовникът не потърси разплата и дните не се сринаха като кула от карти върху ми.
Това любовно писмо е до мен
2024, наречи ме крадла
Сутрешни размисли и експерименти
Мълчах много. Не се научих да говоря за това, което ме боли. Маскирах се с усмивки. Но и улавях всяко късче добро, което се изпречваше на пътя ми. Събирах в шепи кураж и добри думи. По-често прегръщах приятелите си и по-често им казвах, че ги обичам. В моментите, в които най-много ми се крещеше, обратно на всякаква вътрешна логика, не се обръщах срещу хората, а ставах най-смирена и внимателна към чувствата им.
Дори и в тази година щастието все пак успяваше да се промъкне насред най-мъчните облаци. Като потупване по рамото и тихо прошепване: “Хей, няма да е все така”. Винаги навреме. Като приятелите, които изненадващо се материализираха, пропътували тайно хиляди километри. Като сватбата, събрала 60 щастливи до изнемога човечета, напълнили една гора със спомени, заря и емоции, които не могат да се повторят никога повече. Като всяка среща с вълните на любимия къмпинг и свода, избродиран със звезди високо над хамаците ни. Щастието беше в грешките и в прошката. В пътя, когато бе споделен. В залата за танци, където ме болеше всичко друго, но не и душата. В любимите песни, които огласяха лятото и всички останали сезони на сърцата ни.
Щастието бе в моментите с моите ангели, които си нямат криле, но си имат всичко останало – имена, истории, доброта. Имат и мен. За мой късмет.
И да – няма да е все така!
Този текст завършва с надежда. Нищо че започна без.
Текст: Александра Тошева
Снимка: https://www.instagram.com/viktorvauthier/
