Любовта няма лице.
Няма име.
Няма фамилия.
Всички улици под стъпките й се казват както се казва тя.
Целият град прелива кръв по вените й,
блоковете са скелетът й,
водата в банята на съседа са сълзите й,
розите в двора на ъгъла са й венеца, тръните им се забиват в плътта ти, тя белези има от такива като тебе.
Дърветата са оградата й, която ще прескочиш след малко, за да ми хвърляш камъчета по прозореца,
защото пак съм ти сърдита и пак ми е изключен телефонът.
Любовта е последната брънка от веригата, която влачим.
Късаме се.
Или се къся тя…
Текст: Ева Колева
Снимка: Flora Westbrook/Pexels
