Насред любимата ми класна стая – нашият град, ти си урокът, който не проумявам защо ми се случи. Намерих те абсурдно и те загубих по същия сценарий. Градът те скри от погледа ми. На теб даде убежище, а на мен лабиринт от наши места, дето парят и болят. Научих се как да живея в този лабиринт. Но май не се научих как се живее без теб. И само се питам понякога, след всичката война за мир, кой спечели и кой загуби?
Това е една от онези истории.
Които можеха да са много хубави.
Само дето не са.
Но след тях остават хубави стихове.
__
В черната кутия на нашата любов
пише само: “Дори не опитаха”
__
Подреждам в албум снимките,
които никога няма да имаме.
__
Може би не познавам
собствения си космос.
И само може би
вечно
се нуждая от някого,
когото ужасно да искам.
И ужасяващо да нямам.
__
На тази душа ѝ е писнало от
поправителни
__
Пиша поезия.
И само от време на време я живея.
__
Поезията е моят опит да
изрисувам и въздуха
за теб
__
Да ревнуваш,
когото нямаш.
Нечестно изтезание
за един
__
Ей така градът отеснява
до няколко преки спомени
__
Знаеш, че като ме боли,
си купувам поезия.
Знаеш, че като ми се мълчи,
не ти пиша не защото не искам,
а защото си ме настъпил по гордостта.
Знаеш и продължаваш да ми разбиваш
сърцето така неджентълменски.
__
В един миг на неудобна тишина
различаваш сълзите ми в тъмното.
Толкова съм уморена, че не мога
дори да се преструвам.
Колко скъп ми излиза луксът
да те доизмислям непрекъснато.
__
Ти си книжка за оцветяване.
Без контури.
__
Започвам да се чудя дали не съм се влюбила в
рамката, вместо в картината.
__
Текст: Александра Тошева
Снимка: Unsplash
