Представям си дните ни като разпилени от вятъра коси. Нищо не е ясно. Нямаме план. Вървим по непознати улици. Не знаем почти нищо един за друг. Говорим си за всичко. Гледаме в прозорците на хората и си разказваме приказки какво се случва зад тях. Ти казваш, че те ни гледат и ни завиждат. И аз ни завиждам. Виж колко сме щастливи.
Остър завой. Нова улица. Носът ми е студен. Ръцете ти са топли. Целуваш ме по челото. Косата ми пак тръгва да танцува с вятъра. Събирам си я обратно. Притеснявам се, че приличам на чучело насред полето от павета. Но ти ме гледаш по същия начин. Караш ме да се чувствам малка, крехка. В същото време всеки път щом ме целунеш, сякаш лъчи излизат от гръдния ми кош и се понасям в нов сън.
Всяка втора дума е препратка към нещо, което знаем, че няма как да избегнем да се случи. И все пак разстягаме дните между първата ни целувка и неизбежното. Като ластик, чакащ да се скъса, или някой от нас да го пусне. Говорим си за него. Разказвам ти как съм го сънувала. Питаш ме за детайли. Аз не ти казвам, защото имам чувството, че вече се е случило и кажа ли ти ще го разваля. Онзи миг, за които мисля от както ме накара да позная с какво си се напил и аз вкусих устните ти, докато накрая ме целуна. Моментът, в който нищо друго няма да има значение. Ще е прекалено кратък. Ще продължи завинаги. И ще съм изцяло аз пред теб. Най-накрая ще видя какво се случва в тази твоя глава. Когато ще бъдем едно. И целият свят ще притихне.
Най-тихо е, когато мисля за теб. Не мога да спя. Седмици не мога да заспя.
Снимах те много, отнесох те с мен
#Айстигаглупости или избирайте умно
Силата на словото
Цялото ми тяло се смее, когато съм до теб. И нищо да не правим. Отново да се чудим къде да си загубим времето. Винаги да ни се получава най-комичната среща. После да се чудим това среща ли е. Ти да си пиян, аз да се напия от една бира. Да се хванем на бас за нещо абсурдно, като гаранция да се видим отново. Времето да е срещу нас. Да ни вали. Да духа. Да газим в калта. Въпреки всичко ти да не искаш да се прибираме. Аз все да съм неподходящо облечена. Винаги да ми е студено, но да ти топля ръцете.
Но защо винаги ме целуваш, когато си тръгвам. Правиш го толкова невъзможно за мен. Времето спира. И все се намира някой тъпак да минава насрещно в забранената улица, за да осъзная къде съм. Аз самата вече не знам къде съм. До следващия път, в който решиш, че имаш време за мен.
Текст: Блясъчка
Снимки: unsplash.com
