Здравей, лято!
Да знаеш много съм ти сърдита, задето пак ме преметна. Закъде си се разбързало толкова? Аз те гоня по пясъка, а ти ми се изплъзваш като изпуснато хвърчило. Слънцето ме заслепява, вятърът ме дърпа за роклята, но не се отказвам и бягам след тебе. Очите ми се пълнят с песъчинки, прахът полепва по гърлото ми и те викам с последни сили: „Спри се, остани само малко още“. Ти се смееш и просто отлиташ.
И какво като мидите още подрънкват около глезена ми на гривна? Какво като толкова време пълня бутилки с изгреви и спомени, вместо с писма? Ти пак ме оставяш боса, с разрошени къдрици и бузи, по които се стичат капчици тъга. И пак тихо изхлипвам: „Обичам те“.
Заедно чертаем с тебешир сърца по календара. Късаме страниците и се преструваме, че първи септември е тридесет и втори август. Имаме си наши песни и наши места. Ти ме учиш да пътувам с лек багаж и винаги да оставям в сърцето си място за обич. Показваш ми как се дава шанс за обичане и как се затръшват врати, на които отдавна им е дошло времето.
Това любовно писмо е до мен
2024, наречи ме крадла
Сутрешни размисли и експерименти
Като ме видиш да затъвам в собствените си плаващи пясъци, пръсваш в небето най-шарената заря и само ми смигваш: „Горе главата“. А когато ми става сложно и ми се мълчи, слагаш пред мен на масата домати, хляб и сирене, за да ми припомниш вкуса на простото щастие.
С тебе си сверявам компаса отляво, дето тупти и се вълнува. С тебе ставам пират и си крада нови хоризонти. И разбирам, че най-големите приключения започват с мъничка стъпка. Навътре в душата.
Тик-так. Последните песъчинки в пясъчния ни часовник политат към дъното. Време е да го обърнем и броенето да започне отначало. Броенето до следващата ни среща. Защото някои сбогувания не са завинаги. Приказката ни не свършва тук, само затваряме нова глава между кориците.
П.П.: Сърдя ти се само наужким. И те чакам да се върнеш!
Текст: Александра Тошева
Снимки: Angelo Pantazis – Unsplash
