Приказка за егото

x


И така, стоя пред белия лист, чудейки се какви да бъдат първите ми думи. Без особено да се замислям, започвам да пиша – ето, една твърде плашеща мисъл минава през ума ми. И без аз да искам, тя се заклещва някъде сред мозъчните ми гънки и твърдо отказва да напусне! Свива се в едно малко тъмно ъгълче, така че да ме накара да повярвам, че не съществува. А в момента, в който най-малко очаквам – обикновено докато се старая да не мисля в тези късни часове на денонощието – започва да крещи с тънък, пронизващ, едва доловим гласец, който с времето става все по-силен и настоятелен: „Не съществуваш само ти на този свят!”

Установявам, че е невъзможно да заглуша шума от този „натрапник”,  и решавам да се помъча да убедя себе си, че това, което се върти в главата ми, не е толкова лошо. Разбира се, че не е! Аз съм просто човек и егото ми ме заблуждава, че не трябва да се доверявам на такива непознати мисли. След миг заповядвам на вродения егоизъм в главата ми да замълчи и давам поле за развитие на мъничката мисъл от тъмното ъгълче. Без да чака дори секунда, тя завзема целия простор на разума ми, но не й стига това, а се опитва да измести даже мечтите ми „от едно време”! Умът ми е вече завзет от неистовото желание да бъда полезна за някого другиго, освен за себе си. Но освен личното ми чувство за развитие и самосъхранение на това мое желание се противопоставят и другите хора, за които аз желая да бъда полезна.

„…Колко трудно беше да се хвърлиш в пропастта и да направиш с тялото си мост, по който да минат  другите”. Не само човекът е пречка за себе си, но за капак се оказва, че вече дори няма кой да абсорбира знанието, което ни се предлага. Все пак остава надеждата, че някой ден ще можем да бъдем „мост“ за тези, които сега отказват да получат помощ в отглеждането на душата си. Може би ще започнат да я поят и хранят сами, след като не позволяват на друг да им помогне.

Причината за такъв отказ е егото. То така здраво ни държи в плен, че, колкото и силно да искаме, не можем да го преодолеем. И все пак се опитваме да го скрием в същото онова ъгълче, където по принцип се пращат за наказание мислите, които ни тревожат в мирно време. Вместо да си признаем, че се самозаблуждаваме, ние предпочитаме лъжата. „Човек приема на големи глътки лъжата, която го ласкае, а пие капка по капка истината, която му горчи”. Не във всички случаи истината е горчива; всичко зависи само от гледната точка. Светът е устроен толкова относително, че, ако днес аз приемам дънковото яке за модерно, то за други същото може да е демоде. Другите са различни, със собствени заблуди и страхове… И сред всички останали се намирам аз. Клатушкам се по тротоарите и почуквам на вратите, вече окончателно отказала се от борбата срещу онази опустошителна мисъл, която ме накара да преосмисля живота си в една кратка нощ.

Съвсем не е лесно да оставим на заден план собствените си цели и мечти, но те продължават да съществуват като едно крехко цвете, което без съмнение ще разцъфне. Проблемът е, че до него вече расте още един бурен. Той простира пипалата си в цялата почва на разума ни и изсмуква от там ценни „минерали”. Те са чувството ни за дълг и желанието ни да бъдем „патерицата” на някой куц, непросветлен невежа, за когото все пак ни е грижа. Разбира се, не всички са куци! Някои просто не дават път за изява на душевното в себе си. Точно поради тази причина се раждат мисли като онази, която нарушава покоя ми от време на време, за да ми напомни, че мога да бъда значима и за друг. Но кой ли е способен да ме пусне в крепостта си и да ми позволи да руша каквото не ми харесва, а на негово място да издигна нещо ново, непознато, нещо, което води до промяна? Кой ли е готов за тази промяна?

Не е лесно да допуснем до себе си човек, който би искал да разруши с един замах това, в което сме вярвали. Ако не е възможно друг да ни промени, то поне можем да позволим на този друг да ни помогне да отворим очи. Събуждането може да е придружено от болезнен шамар, но резултатът си заслужава – жаден, търсещ поглед, а под него червеникава следа от ръка върху бузата!  Като се замисля, има и други начини за разтърсващо събуждане – чаша студена вода върху лицето. Или един по-идиличен вариант – чаша горещо кафе!

Колкото и опасен да е сънят, без него ние не бихме могли да знаем какво е будното състояние. Как щяхме да различаваме познанието, ако преди това не сме били неуки? Ако живеехме само в едната крайност – добро, красиво, възвишено, полезно, как щяхме да го разграничаваме, ако нямаше нещо противоположно, което да го определя?

И така стигам до извода, че няма как да се пробудим, ако преди това не сме се унесли в сладка дрямка. Но колкото и продължително да спи, човек винаги се събужда. С тази мисъл аз противореча на жаждата за изпълняването на човешкия си дълг и с усмивка на лице отпускам глава върху възглавницата си. Доволна съм от малката война на думи, която съм провела срещу нахалната мисъл от тъмните ъгли на ума ми.

Аз и бунтовническата ми мисъл оставаме сами – тя продължава да ме измъчва и аз не мога да затворя очи дори за секунда. Затова продължавам да търся някого, с когото да споделям безсънието си. Вие още ли спите?

 

Текст: Мила Стоянова

Още по темата



Коментари

FASHION INSIDE CLUB

Очаквайте нашите отстъпки, промоции, новини и лимитирани предложения.
Запишете се сега!



/


Какво ново

Вълнено палто от GUCCI

Вълнено палто от GUCCI Може да купите от тук

Препоръки от седмицата

Ски панталон от PERFECT MOMENT

Ски панталон от PERFECT MOMENT Може да купите от тук

Препоръки от седмицата

Пуловер поло от мериносова вълна от CHLOÉ

Пуловер поло от мериносова вълна от CHLOÉ Може да купите от тук

Препоръки от седмицата

Аксесоар за коса с перли от LELET NY

Аксесоар за коса с перли от LELET NY Може да купите от тук

Look of the day

~LOOK OF THE DAY~

Лошото време не пречи на стила, то просто развива креативността!

Ако сте пропуснали
Най-четени