Никога не ми беше минавало през ума, че ще те намеря именно тук. На това неприветливо, непознато и безизразно място, пълно с отегчени погледи и лъскаво-студени усмивки.
Винаги ми е било трудно да се вписвам в такива сюжети, съответно първият ми въпрос беше „Какво изобщо правя тук?“. И тъй като нямаше запазено място за мен, седнах така, че да мога да наблюдавам, но да не участвам в това „представление“.
Малко по-късно въпросите се смениха. Разбрах, че представлението се е изместило от „сцената“… И сега другият главен „герой“ стои до моя стол. Точно до мен. И че не е представление, и да, аз участвам, без никаква подготовка, без предупреждение, без сценарий, без грим и без публика.
Не можех да откъсна поглед от твоя, нито да не се разсмея, когато ти се смееш. Имах странното чувство, че снощи някой ти е разказал за всички мисли в главата ми, и ти сега стоиш срещу мен и ги подреждаш една по една.
Имах чувството, че чувстваме еднакво…
И не исках да си тръгвам, не исках да пускам ръката ти…
Отговорите, които търсих много време ме гледаха в упор.
Само успях да замълча. Усещах ги като целувка по челото…, като за „Лека нощ!“.
Сега зная, че няма път към голямата любов, а любовта прави крачките по пътя ни по-сигурни.
Че можем да се държим за много ръце, но не са ли тези, на които вярваме, дланите ни винаги са студени.
Че можем да живеем дълго сами, и дори и да имаме красив дом, без любовта си, сме напълно бездомни.
Сега зная, че дори и да търсим и да се вглеждаме във всяко лице по пътя си, очите ни няма да намерят нищо, което да обичат.
Човек може да обича единствено със сърцето си…
А всяко сърце си има своята половинка, и само то може да я намери и разпознае… Дотогава то не е разбито, а просто е празно.
Знаеш ли? Приличаме си по това, че сме сами…
Текст: Ева Колева
Снимка: БГНЕС
Вижте още:
