„Росни ми, росни, росице,
да ми умиеш лицесо,
че ми изгоре сърцесо.
Че ще да ида, росице,
дену са сбират момине.“
Все си мислех, че като си тръгваш ще вали с години над главата ми. И ще вървя по празни и утъпкани улици. Че птиците ще плачат и ще се блъскат в прозорците неистово. Че ще е мрачно като в скръбен разказ…
Не било така – все същото си е – ден като всеки… Но слънцето по-друго свети като тръгваш…
А сутрин като се събуждаш и ме няма, не спирай да сънуваш още малко… Дори и със отворени очи… Отровени от спомени за утрините тука… Поглеждай косо към часовника, и недей да го закриваш с ръка. Не вдигай ръка срещу времето! Не ти е виновен часовника… Мери със сърцето си. С тоя аршин ако мериш, даже и пътя си да сбърка, даже и часа да изпуснеш, сърцето ти ще те заведе, където е мястото му. По пътищата като стъпваш – стъпвай смело, и не се оглеждай за назад… Назад все е твоето извървяно, а него – не можеш обратно да го открачиш… Търси приказни камъчета, захвърлени случайно от някого… На километри по едно да намираш, бяло такова – като твоето в джоба, все ще се прибереш… Все ще се върнеш, откъдето си тръгнал…
Търси със сърцето си… С него ако търсиш, даже и дълго да вървиш, ще те заведе, където е дома ти… По нощите – като ти е студено… Излизай сам срещу вятъра, гони го, връзвай го здраво в двора си, отпред – пред вратата ти… Да вие и да плаши от далече… Ако вятър и студ ти пазят съня, ако те са ти приятели – никой няма да посмее да пристъпи нощем и да иска да ти навреди…
Пази се… И като ти е много болно, до сърцето като ти стигне… Вдигни си главата… Нагоре гледай – в небето – то е еднакво за всички – под един покрив сме, вярвай ми… А като ти е болно, какъвто и лекар да хванеш – все ще ти излекува раната, но сърцето – то се лекува с обич… Тя, обичта от сърцата на близките, ще те намира – по птиците, по покривите и по добрите думи ще се предава – от уста на уста, от честни ръце на честни ръце, от добро на добро и накрая ще стига до тебе…
Ще ти лекува болката и ще забравяш… Само си пази добро сърцето, че да я познае и да я прибере!
И по сватбите, по радостите – гледай по белите ризи на хората – там една да е с цъфнало цвете в яката – там иди, попитай… послушай историите на хората… И все някой ще ти разкаже за мене… Ще ме намираш по смеха на момичетата, как се смея някъде далече, ама млъквам и аз – като поразена,когато се сетя…
И мойта усмивка няма да е същата, и мойте очи ще са обърнати – все натам – откъдето си тръгнал…
И на мене ще ми е празно… Ще се събуждам уплашена, ще отивам все до прозореца – луната да гледам – нали е същата… Като тази над тебе. И росата, която облива със сълзите си и двама ни на разсъмване… И ще ти разказвам – все тази история, все с тези думи… Под което и небе да отидеш – аз все тука ще бъда. Усмихната. Със сърцето си намерила сърце. Усмихната, цялата в цъфнали цветя…
Текст: Ева Колева
Снимка: БГНЕС
Вижте още:
