Една шепа стихове. За един милион чувства. И за сбогуванията, по които стъпвам на пръсти. За моментите, в които болката е повече, а думите по-малко.
Преди 7 години на същата дата исках с хирургически ножици да изрежа едно лято от сърцето си. И да го забравя.
Сърцето не се даде.
Само даваше.
Ей такива телеграми:
Всяка нощ ни измислям бъдеще.
Всяка сутрин го пускам да си ходи
По дяволите.
__
Мълчим си като скарани влюбени
само дето не сме, само дето не си.
__
Тест.
Оголвам рана.
Подавам ти солница.
__
Чуваш ли го?
Сърцето ми обявява бедствено положение.
__
Защо се усмихваш,
когато в очите ти космосът се руши?
__
Една буря се удря в прозореца ми.
Друга в душата ми.
__
Имаш един месец да се изнесеш от сънищата ми.
Не си добре дошъл.
__
Стол до стол на масата.
Тишина.
Чудим се къде ни се счупи приказката.
__
Ти плетеш на душата си броня,
аз пускам моята да ходи по въже.
__
Играя ва банк със сърцето си.
И губя.
__
Питаш ме как съм…
Тук следва усмивка… докато преглъщам стъкла.
Това счупено не носи щастие.
__
Open 24/7
Заглавието на едно отчаяно сърце.
__
Половин час дъждът ме шиба в лицето,
а глезените ми едва се виждат от вода.
Вървя. Мълча. И си мисля.
Ту за теб.
Ту за бурята.
Писна ми да затъвам.
Писна ми да усещам студ.
__
Завивам спомените ни в целофан от думи.
__
Казваш ми
,,Съжалявам, че ситуацията е такава,,
И аз съжалявам,
Че ти го наричаш ситуация.
А аз Любов.
__
Искаше ми се да ти го спестя.
Искаше ми се и на мен да го спестя.
Но любовта ми към теб не се побра
в никое скришно място.
__
Рано или късно оставаш сам с мислите
и сърцето си.
И то пита
Защо ми го причини?
__
Кога ще се върнеш?
Когато спре да боли,
докато дишам.
__
Осъзнавам колко общо имаме.
И колко общо нямаме.
Повече.
__
Явно несбъднатите целувки понякога се прераждат в
стихове
___
Текст: Александра Тошева
Снимка: Roberto Nickson on Unsplash
