Край на представлението! Спускаме завесите и пред тази година. Светлините почиват, а залата за миг остава притихнала.
Дали ще те изпратим с аплодисменти, 2016? Аз поне съм на крака и ръкопляскам, докато ръцете ми отмалеят и започнат да парят. Заслужи си го! Беше бурна, своенравна, но и необикновена. Обърна толкова животи нагоре с краката, но и още толкова подреди. Пусна ме да скитам 40 000 километра от град на град. Зачерквайки колкото граници по картата на света, толкова и навътре в себе си. За да започна (отново) да се откривам парченце по парченце там, където никога не ми хрумна да търся. В сърцето ми.
Играех на гоненица с Времето и на криеница с Любовта. Само на Съдбата не успях да избягам. И добре че. Сприятелих се с усещането, че земята се клати под краката ми и всичко, градено дотук, може да се срути с тътен. Защото как иначе да започнеш на чисто? Не знаех накъде да поема, но с цялото си същество почувствах как е време за нова посока. И тогава до мен кацнаха думите на скъп човек: “Не се плаши от незнанието. “Не знам” не е Торбалан, по-скоро Сезам към цяла пещера с отговори”. И скочих – в тъмното, страшното, неизвестното, непредопределено. И още кацам. Не знам какво ме чака след полета. Но поне летя!
Пък и веднъж ме попитаха какво умея най-добре. Отговорих:
“Да вярвам”!
А какво си пожелавам от тебе, 2017:
Не от аларма, от любов да се будя.
Войната за мир (вътре) в мен да свърши.
Да опозная Прошката.
Пътят ми е да е постлан с доброта и човещина. И същото да сея сама.
И да не спирам да се изненадвам от Света!
Текст: Александра Тошева
Снимки: Kristopher Roller – Unsplash
