Някой ме дръпна назад… върнах се в крачките си отпреди две секунди… подобно на времеви инфаркт, остра болка се прицели в китката ми и ме изтегли.
Отворих очи, все едно за пръв път от месеци.
Сега, сама на шосето, пред мен се виждаха все още сгради, стари складове, къщи.
Градът скоро щеше да свърши и да остане зад мен.
Целият свят остана зад гърба ми за миг.
Спрях за малко, седнах на един бордюр и се загледах отсреща.
Гледах към възрастен мъж с парче диня в ръка и с бастун, изяден от нещо – все едно кучета го бяха ръфали – и бастуна и човека…
Все едно от нещо сърцето ми бе разнищено докрай.
И гледах към него, а виждах отвъд.
Картините се сменяха рязко.
Събраните книги в кашона. Снимки на слънчевите зайчета. Всички усмивки – прибрани.
Затворените прозорци, тишината.
Жега. Никой по улиците. По двама-трима души по спирките…
Две бутилки вода. И вкус на прах по устните. За да не се разплача, пиех вода и гледах настрани. Затворех ли очи да надигна бутилката, усещах, че ме боли сърцето и онова адско безсилие в раменете ми.
На тези рамене до преди малко се крепеше целия ми свят.
Тишина, която пръска въздуха, така пулсира.
И аз дишах същия въздух – както си е така – запален.
Спомням си, че пожела да ме заведеш до някакво място и да ми покажеш нещо преди да тръгнеш…
Ясно си спомням, че в последния ден, в който бяхме заедно, ме приведе през половината град в най-горещото време на света.
Не погледна към мен нито веднъж, гледаше пътя и говореше бавно, и слушах гласа ти, но не чувах нито дума от онова, което казваш.
Последните ти думи, преди да сляза от колата, бяха: „Слизай… и
Върви напред…!“
Пътят само изглежда дълъг и сложен, минава през най-пустите улици, но ако опиташ да се концентрираш, едва ли ще изгубиш посоката. И не питай никого – хората не могат да те упътят. Само ти знаеш накъде всъщност си тръгнала“.
Години ми трябваха да разбера какво си искал да кажеш.
Години губим понякога, за да разберем, че не чак толкова сме изгубили.
Някой ме дръпна назад… върнах се в крачките си отпреди две секунди… Kато времеви инфаркт, остра болка се прицели в китката ми и ме изтегли.
Отворих очи – все едно за пръв път от месеци.
И за няколко секунди шосето зад мен замлъкна.
Пред мен все още се виждаха къщите и старецът с бастуна. Сега по-близо…
Той ме беше издърпал встрани… И искаше една цигара…
– Диня искаш ли? – ме пита.
– Не, мерси. – гледах в обувките си. – искам … Трябва да намеря един път. Води до място, на което много държа да стигна.
Явно ме беше чул…
– Посоките не ги зная аз, само бастуна ги знае – и се смееше добродушно, – Ама винаги стигам, накъде съм тръгнал.
Вдигнах очи към него. Неговите очи бяха слепи.
Но как да наречеш от двама ни – него слепец?! Тоя човек си следваше бастуна и сърцето.
Друг беше изгубения в този случай.
След малко се обърнах, преди да продължа, и го чух да казва: „Ако дириш широкото – полето е зад онзи завой – там, въздух да искаш“…
И в секундата, в която завих зад къщите, на същото място, където слязох от колата преди, сега имаше поле.
Нагрявано цяло лято от жегата – през деня бяло, сега – привечер, по тъмно – всичко се виждаше.
Застанах на ръба – на границата между асфалта и пръстта и се загледах…
Спомних си какво ми каза в колата…
„ Дори да оплетеш всички посоки, помни, че няма задънени улици. Ще прескочиш ограда, ще нагазиш в дълбока вода, но ще минеш. Усмихвай се, дори всичко да е наопъки“ .
… И първата светулка се издигна няколко педи над пръстта.
„Не вярвай на приказките за голяма любов, не я търси, не я чакай. Любовта не е подминала никого, ти си дръж твоята посока. Любовта е винаги на една крачка.“
… Колкото повече се вглеждах, толкова повече малки светлинки ту светваха, ту угасваха в далечината.
„Често идвам тук, когато изгубя надежда…
Всеки път се изненадвам как дори само една малка светулка… Само една… може да разсее мрака цялото това поле.
Да отмени тъмнината!“
Светулки…
Отначало мислех, че ми се привиждат, защото плача…
Цялото поле, докъдето ми стигаше погледът, се покри с безброй движещи се пламъчета…
Угаснеше ли една – веднага светваше друга.
И се целеха в очите ми. А ме улучваха в сърцето.
Всяка светулка палеше пламък над полето така, че на тъмнината не й оставаше място.
Пътят се виждаше ясно.
Текст: Ева Колева
Снимка: AK¥N Cakiner – Unsplash
Вижте още:
