Първата ми „среща“ с него беше във виртуалното пространство на социалните мрежи. Там прочетох няколко откъса от дебютната му книга „РАЙ”. Полека-лека броят им нарастваше и те все по-често попадаха пред очите ми. Реших, че трябва да поговоря с Радо. А какво по-добро място за целта от виртуалността? Там където се „запознах“ с него, а и където мнозина от нас търсят своя „рай”? И какъв по-добър разговор от този на четири ръце в skype, по подобие на онзи – искрения, който се води на четири очи в реалността…
[13:07:18] М.Т.: Как би се представил накратко?
[13:08:46 ] Р.Г.: На 26 години съм, от Пловдив. Семестриално съм завършил „Славянска филология“ във Велико Търново, както и кинорежисура в класа на Дочо Боджаков. Мой филм е „Светлосиньо“ 1 (създава кампания „Не на дрогата и агресията“ през 2007 г.). Имам и редица съвместни визуални проекти с фотографи, скулптори, експериментални филми. Но игралният ми филм, който голяма част от хората познават, е „Изпуснати думи“ с Койна Русева.
[13:12:12] М.Т.: Ако трябваше да избереш за своя визитка само едно изречение от романа си – кое щеше да е то?
[13:13:42] Р.Г.: „Красотата може да бъде стихия, по-опасна и от най-страшното оръжие.“
[13:14:20] М.Т.: Странно! Нали Достоевски твърдеше, че точно тя ще спаси света. Може ли едно оръжие да спасява?
[13:17:00] Р.Т.: Красотата в много от случаите е порив – особено, когато става въпрос за нейното изразяване. Има моменти, в които, когато се вгледаш в абсолютната красота – случайна прегръдка, случайни сълзи, случайна целувка… Или дете, което прегръща майка си – това е „оръжие”, което унищожава цялото зло в мен, целият гняв, който бих могъл да съм изпитвал в последните 5 минути, например.
[13:17:31] М.Т.: Откакто, ние, хората сме били изгонени от градината на Едем, не спираме да мечтаем да се завърнем в нея. Какво представлява твоята книга „РАЙ“ – неговото описание или пътеводителя към него?
[13:22:30] Р.Г.: Този мит за изгонването от Рая си мисля, че съществува, за да подддържа еволюцията на духа ни. За да не спираме да го търсим. Книгата не бих я назовал като пътеводител към него. Но в нея има една стихийност, която ясно се откроява и никак не е „райска“, в смисъл – лека. Хората я коментират като едно мощно емоционално завихряне, което ме радва, защото са изпитали не малка част от този „РАЙ“, който съм изпитал и аз, докато съм я писал.
[13:25:38] М.Т.: В книгата си ти казваш следното: „премълчаните истории крият много знание. И обикновено бихме ги разказали само на един непознат.“ Коя би разказал на мен?
[13:27:17] Р.Г.: Ще ти разкажа една. На едно от моите представяния, след като цялата еуфория премина се появи една жена. Хвана ме за ръка и започна да плаче. Каза ми, че е майка; че дъщеря й е болна. И тя се грижи за нея. Искаше да й помогна и когато попитах как, тя ми отговори като отида и напиша няколко изречения за нея. Тя е уверена, че думите ми могат да променят това. Каза ми, ще ги напишем заедно ако трябва, но моля те, ела. Тази история ще има продължение в моя живот. Но знанието в нея е, че без любов, вяра и надежда не може да се живее, или поне не човешки.
[13:31:34] М.Т.: Тоест, ти ще бъдеш един от онези „незабравими непознати“, за които говориш, така ли?
[13:33:30] Р.Г.: Да. Незабравимите непознати са тези, чиито име не знаеш, но те са променили живота ти. И никой не бива да забравя, че може да носи името на нечие спасение, и винаги може да опита.
[13:42:54] М.Т.: Един от героите ти е писател, който си е избрал странния псевдоним Hemiceratoides Hieroglyphicа. Това е името на нощна пеперуда, която се храни със сълзите на птици. С какво се „храниш“ ти, за да пишеш?
[13:47:36] Р.Г.: Храня се с болката около себе си и тази, която е в самия мен. В книгата има един момент, в който един персонаж разказва за „Стихията на Душата“- да преобразуваш болката си с много любов. Да отразиш болката на другите с тази любов. Това изглажда белезите на всички нехубави неща, които понякога ни причинява живота. Никой не може да отрече, че стимулът да нанесеш болка се поражда от нанесена болка. И никой не може да бъде нагнетен от безусловна любов. Болката и любовта много си приличат, затова много често бъркаме тези две неща. За да пиша повече се „храня“ от болката. А когато в мен се отразява любов, предпочитам да я върна реално, сега, в този свят. Да я творя, чрез себе си.
[13:50:49] М.Т.: Това ми напомни за следното: „хората са жадни за любов, а не за болка. Кой би повярвал, че те бъркат тези две неща?“. Кое те кара да твърдиш нещо толкова парадоксално?
[13:59:51] Р.Г.: Вярвам, че природата може да открие феноменални пътища, за да създава баланс. Днес, в света ни има много болка. Така се появяват хора, които биха могли да я компенсират с нещо – творци; хора, които изоставят личния си живот и заминават в други континенти да помагат. Ние живеем в свят, в който знаем, подчертавам думата „знаем“, че на стотици километри се водят войни и продължаваме да живеем с приматските си нужди, продължаваме да крещим на децата си, да се разгневяваме на кучето си и не съзнаваме, колко сме се пренатъпкали от болка. Живеем с идеята, че всъщност в малкото си битуване даваме любов, игнорирайки свързаността, която имаме с хората от целия свят. Клетките имат памет – всяка една война се е запечатала в тях. Всичко, което се е случило преди нас – го знаем с клетките си. И сме объркани – разплаква ни прекрасната любов, ужасната мъка. Имам някои текстове, за които хората си мислят, че изпитвам силна болка, за да ги пиша. Много често съм отразил тяхната, а те не я разпознават като своя.
[14:01:59] М.Т.: Значи съвсем оптимистично смяташ, че наистина има такива мрежи – „от хора, които може да са и на различни краища на света. Те могат да изживеят чувствата ни или да ги променят. Когато човек достигне до тази мрежа, няма да има нужда от доказателство.“?
[14:05:04] Р.Г.: Да, вярвам в това. Всички сме неизбежно в мрежата – чрез действията си или бездействията. Въпросът е дали искаме да го съзнаем.
[14:07:26] М.Т.: Действието на романа се развива в един град, в който „след като човек попадне, винаги се влюбва“. Кой е той?
[14:08:58] Р.Г.: На първо място, този град може да бъде всеки един, в който отидеш с тази мисъл. Историята на романа започна от Пловдив. За мен това е този град. Но за друг – този град може да е всеки друг.
[14:10:56] М.Т.: А можем ли да се влюбим и в нещо друго, освен в човек?
[14:13:58] Р.Г.: Влюбването е магия само между хората. Може да се „влюбим“ в град, пейзаж, картина, музика, но не в онзи смисъл – там я няма онази наелектризираща взаимност и онова развитие, което може да продължи и в следващ живот.
[14:12:38] М.Т: Означава ли това, че ти искрено вярваш, че „някои го наричат любов от пръв поглед, други — луд късмет, но най-вероятно това е първата среща в този живот, след тъжна раздяла в някой друг живот.“?
[14:14:17] Р.Г.: Да, вярвам в това, защото съм го изпитвал и то не един път.
[14:17:12] М.Т.: В края на разговора ни – кой въпрос не ти зададох?
[14:19:22] Р.Г.: Защо в трейлъра се стича черна течност по дрехите и по мъжа? И въобще какво символизира това?
[14:21:27] М.Т.: Добре, защо?
[14:23:06] Р.Г.: Тази черна течност е изтичащата ни болка. Защото вярвам, че любовта може да излекува всичко. И да изкара цялата тъмнина от живота ни, която сме натрупали. Да се „събудим” отново здрави в него и да го изживеем с цялата му лекота и свежест.
[14:25:12] М.Т.: А знаеш ли на кой въпрос не успях да си отговоря аз?
[14:26:06] Р.Г.: На кой?
[14:27:12] М.Т.: Как човек на 26 години е написал книга, в която има толкова много философия?
[14:28:06] Р.Г.: И аз нямам отговор.
интервю: Марио Трифонов
снимки: Дилян Луканов, Александър Мичинов
