Емили Дикинсън – наша безспорна любимка. Най-тихото и в същото време едно от най-силните присъствия в историята на литературата. Ексцентрична, затворена в себе си, носеща огромен, неподвластен на времето талант. След смъртта й излизат над 1800 нейни стихотворения. Нежни, изпълнени със самота, болка, копнеж по неизживяното, по нематериалното, по невидимото. По любовта, която е отвъд всичко.
Емили Елизабет Дикинсън е родена на 10 декември 1830 г. в Масачузест. Дядо й, Самуел Дикинсън, е и един от основателите на колеж „Амхърст”. Баща й Едуард Дикинсън е избран за член на Камарата на народните представители в Масачузетс през 1838-1839 и 1873-1874. Емили е второто от три деца – тя има по-голям брат и по-малка сестра.
Емили Дикинсън е ученичка в Амхърстката академия, където всички преподаватели я определят като изключителен ученик с ярък и бърз ум. Скоро след това се присъединява към женски манастир, където учи в либерален колеж по изкуствата. Напуска го след по-малко от десет месеца, но причините не са ясни. Дали поводът е бил нейната сякаш запазена марка меланхолията, дали е било първо влюбване? Никой не знае.
Много са спекулациите отностно източника на вдъхновение на Емили Дикинсън. Поезията й е изпълнена с изключително много болка и скрито желание. С времето все повече си мислим, че единствено човек, който се е докоснал до нещо силно и изпепеляващо, е в състояние да напише такива редове. Едно е сигурно – огромно влияние върху нея има Бенждамин Франклин Нютон – студент по право, който работи във фирмата на баща си и често се отбива в дома на семейство Дикинсън. Той е бил неин покровител, насочвал Дикинсън стилово, откривал й нови поети и автори, които са му допаднали. Той е първият, а и един от малкото приживе, които откриват огромния, гигантски литературен талант на Емили. След време напуска града и се жени за друга жена. Кореспонденцията им продължава, Нютон не спира да я насърчва и вдъхновява. До деня на смъртта му – отива си от туберколоза на 24 март 1853 г. Смъртта му изключително много наранява Дикинсън. Той продължава да живее някъде в стиховете й…От които през живота й са публикувани само осем на брой.
Лео стана на 50 – момчето на Холивуд порасна
Хоакин Финикс – един „жокер“ на 50
Катрин Зита-Джоунс и Майкъл Дъглас: на 55 и 80
Дикинсън поема ролята на гледачка на болната си майка, която от средата на 50-те до смъртта си остава на легло поради различни хронични заболявания. Лавиния, малката сестра на Емили, твърди, че майка им е искала една от дъщерите й да бъде постоянно с нея. Тази задача се пада на Емили. Това е и една от причините тя да води живот, подобен на затворнически. Затваря се в книгите, оттегля се от социалния живот и не напуска дома си в продължение на цели двадесет години. Последните от живота й. Не приема гости на живо, говори с тях само през вратата, за да не се налага да ги посреща и да разговаря с тях очи в очи…
По-известна с любовта си към белите дрехи и градинарството, Емили Дикинсън получава предложение за брак, което отклонява, води вълнуваща и вдъхновяваща кореспонденция със съпругата на брат си, на която изпраща десетки любовни и дори еротични поеми, има силна духовна връзка с редакторът на Atlantic Monthly Томас Хигинсън…Остава сама до края на живота си, сякаш за да запази огромния си талант. Дали е знаела какво огромно литературно наследство оставя? Дали ако по-малката й сестра не беше открила творчеството й, светът щеше да продължи в собствения си ритъм, без този оригинален, вълнуващ, любовен език?
Тогава, когато някъде забележим талант, който е отвъд всичко познато, единственото, което можем да направим, е да отделим няколко неделни минути, за да се насладим на една от най-добрите поетеси. С тези парещи, истински стихове.
Ако идваш наесен –
лятото ще отстраня –
с усмивка и с досада –
както се пъди муха.
Ако след година дойдеш –
месеците наред
ще навия на кълбета
в моето чекмедже.
Ако векове те чакам –
с пръсти ще ги броя –
докато паднат пръстите –
на голата земя.
Ако съм докрай сигурна,
че ще те видя отвъд –
бих захвърлила живота си –
като люспа на път.
Но без да разбирам времето,
то ме боде – със бяс –
една оса прокълната- сама се жиля аз.
От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева –
и една пчела –
и да мечтаеш.
Ако пчелата не пристига –
мечтата стига.
Диви нощи – диви нощи!
Ако бях с тебе тук –
дивите нощи щяха
да бъдат нашия лукс!
Вятърът е безсмислен.
В пристанището съм аз.
Свършено е с компаса –
и стария атлас!
Веслата насред рая –
ах, какво море…
Да можех – тая вечер –
да се закотвя в теб!
Научихме любовта добре –
буквите – думите – първа глава
от книгата – и откровението –
сякаш пресъхна подир това.
И тогава всеки от нас –
видя във другите очи –
светло незнание на дете –
детско незнание да личи.
Което единият не бе разбрал –
искаше на другия да обясни.
Уви! Голяма е мъдростта –
и истината – с много страни!
Сърцето търси първо удоволствие –
а после да не го боли –
а после малките упойки – със които
страданията да понамали –
а после да заспи – да спи за дълго –
а после, че ще бъда най-добре –
щом иска неговият Инквизитор –
да има свободата да умре.
Teкст: Теа Денолюбова
Снимки: Press
