Мария Касимова-Моасе: „Любовта е най-важното нещо”

Знаете, има книги, които ви намират в точното време и на точното място. Такива, които дълго са ви търсили, търсили, търсили и в един прекрасен момент са ви открили. Или вие тях. Един хепиенд с безкрайно препрочитане и завръщане отново и отново. Точно такава е книгата на Мария Касимова-Моасе „Близки срещи със смесени чувства” (от издат. „Колибри”). Текстове, истории и размисли, някои от които вече публикувани в глобалната мрежа, са приютени в дом от хартия и мастило. Много уютен дом – слънчев и приветлив като самата Мария. „Пита ме една моя позната: Не те ли е срам да разказваш за всичко това? – Ами не, не ме е срам, отговарям. Не ме е срам от нещата, които са ми се случили (дори да са грозни). Нека да си ги казваме! Толкова рани носим и когато съм разказвала, съм срещала само и единствено разбиране от хората”, споделя Мария. Чудя се само защо е отлагала тези близки срещи толкова дълго…

Защо сега? Беше готова за книга още преди години…

Нямах смелост. А има и история, която разказва защо нямах смелост. Един детски период от живота ми и учителка, която постъпи непедагогично с мен. И ми се наложи 35 години да се справям с този страх, мислейки, че не мога да бъда писател, който да има книга. Това е нещо, което оставяш за поколенията, с името ти отгоре, на хартия… и за да е достойно, трябва да си заслужава. В един момент реших, че няма да чакам още 35 години и да се страхувам и го направих. Искам да благодаря на приятелката ми Еми Барух, защото не е имало път, в който да се срещнем, и тя да не започне с „кога ще напишеш книга”? Третото нещо беше, че най-после намерих време и се дръпнах от общата мелачка, в която всеки от нас страда от недостиг на време. Там където живеем, работя от вкъщи и имам повече възможност да обмислям и наблюдавам, да анализирам. Имах нужното спокойствие, за да събера нещата и да ги огледам, да напиша контекста, който е равностойна история.

Кой би искала да прочете тази книга?

Много се радвам, че досега всеки, който я е прочел, е намерил нещо, което се е случило и на него в този или по-различен вариант, но познава чувството, усещането. Искам да я прочетат хора, които се страхуват да предприемат първа крачка и тя по някакъв начин би им помогнала, не защото е учебник по оцеляване, а защото виждаш една обикновена жена, каквато съм аз, която носи история с белези, а всеки белег е знак за оцеляване и няма защо да се крие. Иска ми се и да я прочетат и хора, които понякога искат да се дръпнат от всичко, и да се опитат да си го обяснят. Опитвам се да визуализирам тези хора и не мога да сложа нито пол, нито лице, нито възраст…

Книгата излиза в началото на лятото – най-твоят сезон. Ако можеше да върнеш някое от летата, които си имала до момента, кое би повторила?

Бих повторила детските си лета при баба в Бургас, когато баща ми беше жив и в 12 вечерта казваше: „Хайде сега да излезем из града!” И аз бях толкова щастлива! Слагахме късите панталонки и тениски и тръгвахме из Морската градина и ми се струваше, че съм на най-празничното място на света. Пиехме студена лимонада или мента, купувахме си сладолед във фунийка и сядахме на стълбите в Морската градина, а сладоледът капеше по краката и си спомням, че си ближех коленете, за да събера и последните капки. И понеже съм била на плаж до седем вечерта, те са със солен вкус. Ето тези лета много ми липсват!

Искам да върна и едни лета с приятели през 2006-2007 г., когато ходехме на бунгала като деца на джунглата. И по цял ден бяхме навън по бански и пиехме едни дълги менти, и си приказвахме до сто часа навън. Беше толкова магично! Летата с децата ми в по-късна възраст, когато те откриваха морето и пясъка, а аз плувах заедно с тях и се правех на морско чудовище и те толкова се радваха…

Може би ще си събера едно такова лято с моменти от най-хубавите ми лета! 1-2 такива месеца… вълшебни!

Вижте още:

Отговора на кой въпрос все още не си намерила?

Около моите 30-40 години въпросът беше: Коя съм аз? Какво заслужавам и какво не заслужавам? Сега мисля, че съм наясно с този отговор, както и с доброто, и с лошото в себе си и съм се успокоила. Сега въпросът ми е може би: Накъде съм тръгнала? Защото съм една разпокъсана… Дори физически. Но не искам да знам отговора на този въпрос. Харесва ми пътят. Обичам, когато попадна в някой град, нарочно да се изгубя, да не ходя там, където са туристите. Мисля, че моето любопитство непрекъснато ще ме кара да си задавам въпроси. Ако сега е „Накъде съм тръгнала”, когато го стигна, сигурно ще е „Това ли е сега?” Ако трябва да има въпрос на моя живот, той сигурно ще е „А сега какво?”

А на въпроса за любовта намери ли го?

Любовта е най-важното нещо. Тя те формира. Трябва да обичаш, за да бъдеш на този свят. Обичам децата си, обичам мъжа до мен, обичала съм и други мъже и сърцето ми винаги ще ги обича (то не е разграфено да се пълни и изпразва), обичам животните, обичам растенията, обичам храна, обичам вино… Едни такива малкия проявления на любов във всяка посока, които в крайна сметка те правят щастлив. Затова смятам, че щастието не е нещо, към което се стремиш, а начин на гледане. То е в теб. Розовите очила не са вещ, която взимаш и слагаш, а са някак имплантирани, и трябва да се научиш на това, ако го нямаш в себе си. Аз го нямах. Не съм била щастливо гледащ човек. Пък и сега не съм, но смятам, че всичко завършва добре и че смисъла на човешкия живот е в това да си щастлив. Когато човек е щастлив, е добър. А когато е добър, може да обича.

Педро Алмодовар спокойно би могъл да създаде филм по книгата ти! Ти виждаш ли се като негова героиня?

Да, виждам се като негова героиня. Много харесвам филмите му, харесвам и тази чувствителност, защото той улавя в жените точно тази истеричност и нелимитираност на чувства и присъствие. Тичам, рева, после се връщам и се смея… след това съм влюбена, правя скандал. Това са неговите жени!

Текст: Велиана Симеонова

Снимки: Красена Ангелова, личен архив