Светът на модата често ни сблъсква с хора, чиито интересни гледни точки искаме да споделим. Днешната ни среща е с Яна Дворецка. Тя е преподавател в Нов български университет, а интересите ѝ в света на модния дизайн и историята на костюма са част от нещата, които тя споделя със своите студенти. Яна обаче е и моден дизайнер, човек с интересни възгледи за живота, майка на две деца, начинаещ планинар… Разказва ни за трудностите в преподавателската дейсност, за проблемите в модния свят, за страстта си към създаване на театрални костюми и как разбира „бавната“ мода. Какво още научихме от Яна, вижте по-долу.
Фотограф: Димо Калайджиев
За хората, които днес се „запознават“ с теб за първи път, нека започнем с това: Коя е Яна Дворецка накратко и как модата се е озовала в живота ти?
Яна е дизайнер, преподавател и майка на две деца. Освен това е страстен читател, любител на класическата музика и начинаещ планинар.
Не знам как модата се озова в живота ми, предполагам, че можеше да е нещо друго. В мен има силна потребност да произвеждам, която изглежда в ученическите години е съвпаднала с естествения интерес на тийнейджърите към външността. Трябва да призная, че сега този интерес рязко е спаднал, но тъй като все пак съм дизайнер, опитвам да намирам пресечната точка между външната красота и някакви по-общовалидни стойности.
Каква е най-голямата трудност, заставала пред теб като преподавател?
Апатията. Срещам я все по-често в различни комбинации с лош вкус, мързел и ниско ниво на грамотност. Те обаче са преодолими, докато с апатията не успявам да се преборя.
Много често срещата със студенти се оказва културен сблъсък, но когато имам насреща желание за развитие, това се превръща в здравословна провокация и за двете страни и в крайна сметка предизвиква активен работен процес с добри резултати.
В същото време харесвам работата в университета, защото благодарение на тези срещи продължавам да уча. Всеки ден.
А като дизайнер?
Трудностите пред дизайнерите са еднакви навсякъде. Да, можем да се оплачем, че ние тук работим в условията на изключително ограничен пазар, но пък там, където не е така, конкуренцията е смразяваща.
Имам трудности с намирането на качествени материали.
Много смешно, но съвсем в личен план, имам голям проблем да взимам пари от хората за нещо, което ми доставя такова удоволствие. В същото време трябва да оцелявам, да съм sustainable, както каза една приятелка. Затова и не участвам в никакви мероприятия с директни продажби (имам предвид така популярните напоследък базари и pop-up събития), а предпочитам работата с търговец или посредник.
Как според теб се ражда интересът към модата в днешно време? Дали е просто етап от живота на студентите, защото е модерно да си дизайнер, или в повечето случаи те продължават да практикуват професията и се борят за реализация?
Има една романтична идея, че дизайнерската професия е бляскава и изпълнена със светски събития и аплодисменти. Тези, които идват с подобна нагласа се отказват бързо, защото освен зверски много труд, тази работа е свързана и с отговорност, и с много разочарования. Аз обаче вярвам, че този тип професии човек не си ги избира, а те го избират и накрая, щеш, не щеш, пак ставаш дизайнер, музикант, артист и така нататък. Не са много хората, които остават да практикуват и да се борят след получаването на диплома, но това е вид естествен подбор, защото се изисква комплекс от качества, част от които не са нужни в университета.
Фотограф: Калин Руйчев
Понеже в световен мащаб са много дизайнерите, които не са учили моден дизайн, кажи ни според теб, в крайна сметка, модният дизайн учи ли се или е нужно и нещо друго, за да правиш дрехи?
Учи се. Просто ако не го направиш в университета, после го наваксваш в практиката, което според мен е по-трудният начин. Разбира се, има неща, които човек не може да научи преди да започне да работи в истински условия. Но целта на университета не е да симулира работна среда, а да те научи да търсиш, да изследваш, да систематизираш, да развиваш и да подлагаш на съмнение своите и чуждите идеи.
Една страна на университета, която студентите подценяват е създаването на среда. Голяма част от работещите в момента дизайнери, стилисти, фотографи, редактори познавам от университета, защото сме били колеги или са бивши наши студенти и често се налага да разчитам на тях, както и те на мен.
Как реши да дадеш начало на собствената си модна марка?
Веднага след дипломирането си започнах работа в производството. Натрупах безценен опит, най-вече по отношение на планирането и работата в екип. После се появи преподавателската работа и едно бебе и за известно време престанах да съм дизайнер. Но, както вече казах, нуждата да произвеждам е много силна в мен, затова започнах да търся вариант, който да задоволява тази потребност, но и да пасва на другите ми ангажименти като преподавател и майка. Така се появи идеята за собствено ателие, в което да работя, без да имам претенциите, че това е бизнес.
Как е еволюирала твоята идея за визия на тоалетите, откакто си започнала досега?
Някъде в зората на идеята за собствена марка осъзнах, че модната индустрия е в тежък конфликт с личната ми ценностна система и че трябва да правя нещо, което се доближава повече до моето усещане за стойност, за да мога да спя спокойно. Имам много упреци към света на модата. Това е третата по замърсяване на природата индустрия в света. Стотици хиляди хора са принуждавани да работят в нечовешки условия, за да се постигне бързина на промяната, която се промотира от производителите и медиите като задължителна. Същата тази бързина на промяната развива дух на безогледно консуматорство, прахосничество и нехайство в обществото ни. Стимулират се еднодневни решения и продукти. Цикълът на производство и цикълът на потребяване са толкова скъсени, че седмици след като е произведена, дрехата вече е просто ненужен парцал.
Моята лична, миниатюрна борба е да правя дрехи с повече стойност. Добре изработени, от хубав плат дрехи, които няма да са излезли от мода след няколко дни, седмици или месеци.
Има ли дрехи, които умишлено избягваш да създаваш или по някакъв начин не ги усещаш като призвание?
Въпреки че понякога ми се налага, официалните облекла не са голямата ми страст. Въобще, жанрът „абитуриентска мода” ми е някак чужд. За щастие от време на време се появява някоя булка или абитуриентка, която иска да носи нещо извън канона и тогава работата е още по-въодушевяваща.
Не харесвам също дрехи с преднамерено сексуално послание. За мен те са в графата „подсъзнателен инстинкт за размножаване”. Облеклото е мощно средство за комуникация и аз не бих искала моите дрехи да говорят това.
Фотограф: Калин Руйчев
Понеже си любител на екологичните решения и така наречената „бавна мода“, разкажи ни малко повече за нещата, които създаваш. Какво е твоето вдъхновение, какви са материалите, които използваш…?
Бавната мода съдържа много посоки. Поставила съм се в тази графа, защото използвам различни практики за обработка на текстила, които от една страна могат да се нарекат „природосъобразни” и от друга включват знания и умения, свързани със стари, ръчни техники. Боядисвам платовете си с натурални багрила. Използвам т.нар. „екопринт” техника, за да получа отпечатък чрез естествените багрилни свойства на растенията. Коприната е любимият ми материал. Протеиновите нишки реагират по-добре на растителните пигменти, а и няма друг материал, толкова съвършен на допир и с толкова красиво движение по тялото. Имам и по-„зимна” техника – смесвам коприна с вълна по метод, който се нарича нуно-филц. Всичко това гарантира дълги часове ръчен труд, което ме прави и в буквалния смисъл „бавен” дизайнер.
Вярно ли е, че обичаш да проектираш костюми за оперната и балетна сцена и как подобно нещо намира място между всички останали ангажименти?
Срещата ми с операта отново се случи в коридора на университета. Поучих страхотния шанс да се уча направо на сцена. После се появиха няколко постановки за съвременен танц, полека започвам да работя и за театъра. Работата за сцена у нас почти винаги е свързана с изключителна изобретателност, поради символичните бюджети. Това би могло да е повод за мрънкане, но аз го приемам като интелектуално предизвикателство и често липсата на пари води до уникални решения. В костюма липсва утилитарната рамка на дрехата, която трябва да бъде носена на улицата, няма ги ограниченията за практичност, удобство, модерност и т.н.
Това, което ме въодушевява в тази работа е срещата с хората от сцената – те са особена порода мисионери, това, което правят не е бизнес, не е индустрия, а е кауза. Освен това костюмите са част от един голям продукт, който е доста по-дълготраен от модна колекция, а впримчването на различни типове творческо его в общото дело е крайно любопитен процес.
Какво е най-голямото предизвикателство, което стои пред теб в близко бъдеще?
И в близко, и в далечно бъдеще моето предизвикателство е балансът. Винаги съм била с по две-три дини под всяка мишница и вече съм преминала през моменти, в които времето, дадено на работата е било за сметка на семейството. Не ми харесва и не искам да се случва повече. Така че въпреки дините, опитвам ръцете ми да са свободни, за да мога да прегръщам децата си.
Кой е най-ценният урок, който искаш студентите да запомнят от теб?
Да не приемат нищо за даденост. В ерата на свръхинформираността се оказва най-важно да можеш да подлагаш на съмнение всеки източник на информация, да успяваш да селектираш ценното и да разпознаваш пропагандата и евтината сензация. Това може би звучи твърде далечно за дизайна и модата, но не е – културната пропаганда е не по-малко страшна от политическата.
Бих искала да запомнят, че критичното мислене е най-важната предпоставка за развитие в която и да е посока.
За интервюто: Стефи Стоева
Вижте още:
Михаела Бориславова за модата, успехът като преживяване и какво е да бъдеш модел
Беата Първулова: „Чрез дрехите се опитвам да намеря отговорите на многото въпроси“
