Рада Цанкова: Между София и Париж, между тишината и звука

Едно интервю за „женския“ поглед към голямото изкуство, пътуването като пречистване и новата изложба „Духът на знаците“.

Днес ни гостува един артист, който рисува не просто образи, а настроения. Тя е артистичен номад, чийто живот е разположен по красивата ос между София и Париж. Рада Цанкова е художник, който превръща емоциите в знаци, а пътешествията – в цветове. Космополитна личност с изтънчен усет към детайла, тя ни кани в своя свят чрез ретроспективната изложба „Духът на знаците“ (на 17.02 в пространство „Монумент“, София и на 23.02 в галерия „Папийон“, Варна). С Рада разговаряме за детството, за свободата да бъдеш „гражданин на света“ и за онези невидими нишки, които свързват женската душевност с голямото изкуство.

Вижте още:

Споделяте, че духът на детството ви е вашият „вътрешен огън“, който ви топли дори когато ви е студено в ателието. Какви са най-ярките ви спомени от София и семейството ви, които поддържат този огън в Париж?

Пазя ярки спомени от детството си, за безкрайните часове игри в софийските дворове и по тихите квартални улички. Това беше време на свобода, на приятелства, които продължават и до днес, и на безкрайно въображение.

Още тогава поех инициативата да организирам квартален детски празник в двора на къщата на госпожа Вазова, една изключително мила жена, която с радост ни позволяваше да превземаме пространството с шумните си игри.

За нашето детско „garden party“ бяхме подготвили закуски, бонбони и сокове. Всички бяхме маскирани, имаше музика и украса с цветни афиши, изработени от самите нас. Родителите ни бяха единствено уведомени – идеята и организацията бяха изцяло дело на децата. Бяхме между 10 и 12 години. Във въздуха витаеше истинска магия.

Често се връщам и към спомените с родителите ми, красиви разходки из планините, посещения на прекрасни манастири, пикници, бране на гъби и много, много смях.

Като дъщеря на композитора Петър Цанков, как музиката повлия на вашето усещане за ритъм в живописта? Яна Борисова казва, че изкуството ви действа на принципа на музиката. Съгласна ли сте?

Израснах с музиката, която баща ми композираше в съседната стая. Пианото беше естествена част от ежедневието ни, непрекъснато присъствие, независимо дали учех или рисувах. То оформяше ритъма на дните ни и създаваше особена атмосфера, в която тишината и звукът съжителстваха хармонично.В живописта ми този музикален принцип е дълбоко заложен. Ритъмът на празното и пълното следва логиката на музиката, нотите са толкова значими, колкото и паузите между тях. Именно в тази тишина, в това пространство между формите, се ражда напрежението и смисълът на образа. Споделям напълно думите на Яна Борисова, която от години познава работата ми в детайли, както и самата мен. Имахме възможността да водим дълбоки разговори по теми, които ни вълнуват както в изкуството, така и в живота.

Пътували сте до Непал, Шри Ланка, Мароко и американските пустини. Кое от тези места остави най-дълбок „белег“ върху вашата чувствителност и как превръщате физическото пътуване в „духовна картография“?

Като първо пътуване извън Европа, Непал остави дълбока и трайна следа в съзнанието ми. Присъединих се към експедиция с алпинисти шерпи, организирана от фотографа Иван Пастухов. По време на този трек преминахме през три високопланински прохода на над 5500 метра надморска височина, предел, до който дотогава не бях достигала.

След сериозно физическо натоварване пред очите ми се разкри необятно пространство, най-голямото, което някога бях виждала. Тази първа среща с, Хималаите ме беляза завинаги и промени усещането ми за мащаб, тишина и присъствие. След завръщането си в Париж нарисувах първата си мандала. В продължение на повече от месец почти не излизах от ателието си. Един от основните символи на този кръг е връзката между вътрешния и външния свят. Именно тогава осъзнах необходимостта човек да остане свързан със своя вътрешен свят и да се осмели да го опознае. Рисуването се превърна в прозорец към него. През годините мотивът на мандалата се завръща в работата ми, променен, развит, но винаги носещ същия първоначален импулс. Още тогава тази картина постави нов праг в творческия ми път. Днес тя се намира в частна колекция във Франция.

Вашата серия „The Soul Library“ (Библиотека на душата) включва рисувани книги, които наричате „летящи“. Каква история искате да разкажете чрез тях и защо беше важно те да провокират „тъмните кътчета на подсъзнанието“?

Серията „Библиотека на душата“ се роди от желанието ми да направя видимо онова, което обикновено остава скрито, вътрешния свят на човека, неговите мечти, страхове и спомени. Рисуваните книги, които наричам „летящи“, са символ на това, че душата ни не стои неподвижна – тя се движи, пътува, събира опит и се преобразява. Исках тези книги да разказват истории, които не могат да се изразят с думи, истории за нашите тъмни кътчета, за онези моменти на несигурност, самота или скрита радост. Важно беше те да провокират подсъзнанието, защото именно там се крие истинската честност на човешкото преживяване. Когато зрителят се срещне с тези „летящи“ книги, се надявам да усети, че има свобода да изследва своите мисли и емоции, да се изгуби и открие отново както правя аз, когато рисувам. Тези книги могат да бъдат поставяни в различни гледни точки и позиции, те самите не са статични. Всяка „летяща“ книга носи своя ритъм и движение, като отваря различни перспективи за зрителя. Този подвижен характер е съществен, защото отразява начина, по който душата пътува, не винаги по права линия, често по криви и спонтанни пътища.

Ще бъдат изложени на моята изложба в София – „Духът на знаците“. Там те ще разговарят помежду си и с посетителите, приканвайки всеки да открие своята история, своята емоция, своята вътрешна „страница“. Идеята е зрителят да се потопи, да се изгуби и да се намери отново в този поток на образи и символи.

Колко важно е за един артист, живеещ в чужбина, да поддържа емоционални мостове с родината?

Приятелството и връзката с родината са жизненоважни за всеки артист, който живее в чужбина. Те са като невидими мостове, които свързват настоящето с корените, с първоначалните впечатления, с онази тиха магия, която е формирала вкуса и чувствителността ни.

За мен поддържането на тези емоционални мостове означава не просто да помня, а да усещам, да се вдъхновявам, да черпя сили и смелост. Дори когато съм далеч физически, чрез приятелствата си, разговорите, споделените спомени, оставам свързана с източника на своето творчество.

Тези мостове дават перспектива и дълбочина на работата ми. Те ми позволяват да разглеждам света през очите на друг, но винаги с корените ми здраво забити в земята, която ме е формирала. Изкуството не съществува в изолация, то е диалог, и приятелството е мостът, по който този диалог се движи.

Вие сте възпитаник на École des Beaux-Arts и живеете в Париж от години. Каква е Рада Цанкова извън ателието? Какви „знаци“ търсите в ежедневието на един от най-артистичните градове в света?

Животът в Париж е като постоянен диалог с града, с неговата история, архитектура, шум, светлина и тишина. Извън ателието аз съм човек, който наблюдава, усеща и търси „знаците“, онези малки, почти незабележими моменти, които разказват истории за живота, за хората, за града. Мога да видя символи в сянката на старо дърво, в отражението на прозорец, в случайна среща на улицата. Париж е изпълнен с детайли, които често се губят в бързането, но за мен те са важни, те са нишката, която свързва ежедневието с въображението, наблюдението с творчеството.

Търся тези знаци, защото те ме вдъхновяват да рисувам, да създавам мандали, книги, картини. Те са малки прозорци към разкази, към емоции, към преживявания, които после се превръщат в форма, цвят и композиция върху платното. Красотата на Париж ме учи на внимание, на присъствие и на способността да откривам магията в обичайното.

Текст: Fashion Inside

Снимки: личен архив