Една от въздействащите истории в първата част е тази на Аби, която признава, че спортните ѝ постижения са били начин да получи признание и любов, докато се е страхувала, че истинската ѝ същност няма да бъде приета. Зад успеха тлее тревогата дали човек би бил обичан и без него. И все пак най-важното тук остава идеята, че имаме право да се променяме, без да възприемаме тази промяна като предателство към предишната си същност.
Друга голяма тема е страданието като неизбежна част от живота. Това е важно за култура, която често превръща щастието в морално задължение. Трябва да бъдем позитивни, продуктивни, емоционално устойчиви, благодарни. Дори преживяването на болка понякога се представя като недостатък, който трябва бързо да отстраним.

„Можем трудните неща“ оспорва тази логика. Книгата се ражда на фона на тежки лични изпитания: хранителното разстройство на Гленън, онкологичната диагноза на Аманда и загубата на брата на Аби. Подобен тип преживявания не са вплетени като драматичен фон, а помагат да разберем защо трите търсят разговор с хора, които също са се изправяли пред границите на собствената си издръжливост.
Сред най-интересните за мен части са разговорите за приятелството, интимността, партньорството и родителството. Любовта е свалена от романтичния си пиедестал и е представена като едно от местата, където най-ясно се проявяват старите ни страхове, защитните реакции и неразрешените вътрешни противоречия. В главата за партньорството например Аманда признава колко трудно ѝ е да остане нежна и открита сред преживяната болка. Този момент също е важен за философията на книгата. Истинската смелост невинаги се изразява в това да си тръгнеш, да се защитиш или да докажеш независимостта си. Понякога тя се проявява в готовността да бъдеш видян такъв, какъвто си.
Разговорите за сексуалността също заслужават внимание. Вместо да възпроизвеждат нормативни представи за правилно и неправилно интимно поведение, те поставят въпроса за свободата, съгласието, удоволствието и правото на всеки човек да опознае собственото си тяло. Родителството пък е разгледано през болезненото осъзнаване, че да обичаш децата си не означава да можеш да контролираш живота им.

Книгата очертава една зряла представа за близостта, отвъд желанието за притежание или за гаранция срещу самотата. Близостта с другия е непрекъснато усилие да присъстваш в неговия живот, без да заличаваш нито неговата, нито собствената си самостоятелност. Докато четем различните истории, добиваме представа за една полифоничност. Кратките свидетелства, диалозите, психологическите обяснения и личните истории създават усещането за споделеност, в която никой не притежава безапелационната истина. Подобен тип структура, произтичаща и от подкастовия произход на книгата, позволява четене извън последователността на самите части, а през фрагментите на всяка от историите. Налице също така е характерната за съвременната литература за личностно развитие склонност към афористичност, към изречения, които звучат завършено и убедително, но невинаги могат да обхванат сложността на реалните житейски ситуации. От друга страна, именно подобни изречения могат да останат в съзнанието на читателя и да подтикнат към разговор със собствените му вътрешни гласове.

Друг важен въпрос е културният контекст. Много от разговорите са дълбоко вкоренени в американския обществен и психологически дискурс. Българският читател може да разпознае универсалността на човешките преживявания, без да споделя всички културни и социални предпоставки, от които изхождат събеседниците. Това по никакъв начин не обезсилва историите. Напротив, създава възможност за критическо четене и диалог с предложените идеи. Така се откроява едно от важните послания на книгата. Независимо от различията в произхода, културната среда и социалните обстоятелства хората се изправят пред сходни въпроси – кои са, как да обичат, как да понесат загубата и как да намерят смисъл в съществуването си. Отговорите могат да бъдат различни, но самото търсене разкрива онова, което ги свързва.
Композиционно „Можем трудните неща“ извървява любопитен път. Започва с опита да разберем кои сме и защо сме се превърнали в хората, които сме днес, а завършва с въпроса защо изобщо сме тук. Движението от личната история към смисъла на съществуването придава на иначе фрагментарната структура вътрешна цялост. Във финалните страници Гленън стига до още едно важно прозрение: непрекъснатото усилие да поправяме себе си може да се превърне в препятствие пред самия живот. В един момент просто трябва да се освободим от представата, че сме незавършен проект, който непрекъснато се нуждае от усъвършенстване, и да си позволим да живеем. Това може би е една от най-освобождаващите идеи, които ме накараха да се замисля. За да имаме пълноценен живот, не е необходимо да се превърнем в напълно излекувани, уверени и завършени личности.
Книгата няма да удовлетвори читателите, които очакват стройни философски системи или задълбочени научнопсихологически трактати. Нейната сила е друга – в способността да създава пространство за разпознаване, съпричастност и размисъл. Страниците ни подтикват да си задаваме по-честно някои от въпросите, които поради различни причини сме замели под килима. И може би най-важното: да престанем да възприемаме собствената си уязвимост като доказателство за личен провал. В свят, който непрекъснато изисква ефективност и контрол, една такава позиция има особена стойност. Тя ни напомня, че човекът не е машина за вземане на правилни решения, нито сбор от недостатъци, които трябва да бъдат отстранени.
Човекът е същество, което греши, търси, обича, губи, започва отначало и непрестанно се опитва да разбере какво означава да живее. Когато затворих книгата, си дадох сметка, че тези истории не обещават на всяка цена щастлив изход, защото не ни уверяват, че всичко ще бъде наред. По-скоро ни напомнят, че дори когато нещата не са наред, можем да останем присъстващи, свързани с другите и способни на любов. Не е необходимо да знаем всички отговори, за да продължим напред. Понякога най-трудното, което можем да направим, е просто да си позволим да бъдем уязвими, да бъдем хора.
За финал ми се иска да цитирам нещо, което Тиш Мелтън споделя: „Защото сме авантюристи и разбитото сърце е нашата карта“. Харесва ми тази представа за човека не като някой, който най-после е намерил верния път, а по-скоро като пътешественик, който продължава да върви дори когато картата му е изписана със загуби.
А на бъдещите читатели бих пожелала да отворят тази книга без очакването да намерят готови отговори. Да имат смелостта да не се съгласяват с всичко прочетено, да разпознават себе си в чуждите истории, но и да откриват онова, което ги прави различни. Да не бързат да прелистват страниците, които ги смущават, защото понякога там започва най-интересният разговор – този със самите нас. И когато затворят книгата, да им остане не усещането, че знаят как се живее, а любопитството да продължат да откриват.
Текст: Елена Борисова
Снимки: пр/pexels
