Не помня какво бях облякла първия път като те видях. Наистина не помня. И от тебе не искам да помниш.
Помня че валя дълго този ден. На пресекулки дъжд се изсипваше върху нас като отчаяна, изпусната през зъби, в гняв – последна молитва, по-скоро от инат… и от невярване, че те има – точно тебе.
Че ме има – точно мене… Да слизам като облаци – ниско в тила на лятото.
Че те има точно тебе, появил се кротко от всички отсрещни ъгли.
Превъртали са се песни в главата ти – равни еднодневни мелодии, и когато от някъде чуеш песен, смътно позната в глас от нежност – една стъпка по-близо съм била… Слизала съм по тротоара, замаяна, бързаща, с телефон в ръка, нещо си говоря, смея се високо, отговарям тихо и пак се усмихвам.
Това нали помниш – усмивката ми – толкова ми стига.
Докато съм прекосявала тия измитите вече тротоари, застанала нетърпеливо на светофара – отсреща, от другата страна на пътеката…
Ти. Лято в лятото, порой насред кроткия дъжд, затъмнено слънце от слънчево зайче, отразено в чифт очила, внезапен гръм над главата ми, град над града, вече изсипан яростно, а всъщност невъобразимо спокоен, облегнат на всички стени, които са видели очите ми… Събрал всичките ми страхове – с един рязък и сигурен жест, и ги метнал директно под гумите на потоците шум и клаксони.
Така дойдох аз при тебе – с усмивка. Така дойде ти – с гръм и трясък. Директно в душата ми. И сега броим наобратно. Някой си отива… Дали ти, дали аз – все едно.
Всяка крачка назад отнема по една болка в гърдите ми, всеки затръшнат телефон краде по едно „Липсваш ми!“, всяка радост вече не е радост, а е мълчание.
Любовта обърне ли се на мълчание, считай всичко за казано. Мълчанието стане ли преглътнато, ще ти горчи, даже и да говориш истината.
Когато аз си тръгвам , няма да ти разлюлея земята, но си вземам усмивките. Каквото и да ти оставям в замяна, не ти ли оставям любов, вярвай ми – излишно ти е.
Ти като тръгваш… Вземаш си обещанията… Онези, които никой друг не може да сбъдне. Режеш ми пътищата, много важно, че не ми палиш мостовете – без теб все едно са празни, висящи призраци. Вземаш си ключовете, затваряш тихо вратите – да няма дори на какво да се облегна след тебе… Защото имам чувството, че минавам като призрак през тези стени?
Да остана сама, където и да е – изпрати ме. И да познавам всички пътища, и да знам всички посоки, все едно е… Какво като имам сили да стигна, щом нямам къде?
Искам само един, ако ще и девети живот, за да намирам онзи път – обратно към теб – И не девет, деветдесет и девет пъти мога да го живея!
Ти само помни, че на теб се усмихвах тогава – през лятото. На тебе се радвах. И престани да питаш какво ми е!
Нищо ми няма – обичам те просто.
Текст: Ева Колева
Снимка: БГНЕС
Вижте още:
