„Ето пак дойдох, нали ти обещах“

Спомняте ли си онези целувки, когато бяхме деца? Бели, хрупкави, ронливи. Имаше и розови. Днес има френски макарони в най-различни цветове. Тази история е всичко друго, само не и клише. Защото му трябваха цели девет години, за да я целуне. Малко като в онзи филм с Итън Хоук и Жули Делпи.

Завлече я до старата църква и я целуна. След което й каза, че винаги е искал да го направи. „Ами защо не си, по дяволите?! Преди девет години примерно?“ (В онзи дъжд… Всъщност тя беше дълбоко благодарна на всички ангели и архангели, че той не го беше направил, защото тогава клишето щеше да им е в кърпа вързано.) Целувката поне е съвършена. Като френски макарон.

Имаха ужасно много пространство помежду си, дистанцията беше измислена от него, но може би никой от тях нямаше по-близък човек. Той обичаше свободата си, постепенно и тя се привърза към своята. По някакви странни пътища и начини се усещаха и се улучваха винаги, когато трябва. И пространството се стопяваше до трохичка от крехка захарна целувка, потънала в чаша чай.

Един бряг, една къща, едни думи. Един от онези мъже, които идват изведнъж и си тръгват също толкова бързо. Една от тези жени, които ще направят всичко, за да са живи и свободни. И се намериха в точния момент. Поне за нея.

Изумително е за колко кратко време могат да се случат нещата. Качи се на борда и не сложи предпазния колан. Предпазването от емоции, усещания и свобода й беше чуждо. Затова полетя, както най-много й харесва – без да мисли за последствията. Какво толкова можеше да стане?

Тя обичаше думите. Малко хора го знаеха, но това беше начинът да достигнеш до нея. Думите – подредени по правилния начин. А той, оказа се, го умее. Сладко беше като лятно вино. Той получи това, което искаше. Тя също – имаше си нова история. Написа я и продължи към следващата.

Вижте още:

Искаше да напише онова, което един ден ще се случи. Знаеше, че ще е хубаво. А за такива моменти беше готова да си продаде и душата.

За любовта, която обичаше. Обичаше да я вижда, да си я измисля, да диша и да се задушава с нея. Една китара на плажа, една кола, целуната от залеза, а след това – от изгрева, и усмихнатите му очи, от които най-безотговорно бягаше. Думите, и те бягаха. Щеше ли да закърпва сърца после и да разплита емоции?

Ще карат без посока. Ще спират тук и там. Ще са като магнит и метално топче. Като паралелната вселена, онази точната, най-ярката, която обезсмисля всички останали, прави ги на пясък и дантела.

Няколко рибари, двойка влюбени, майка и дъщеря рускини, жена, която е седнала на самия ръб на скалите, дядо с моряшка фланелка, аз и изгревът. Розово-синьо небе и малка ярка точица, която бързо се оформя в кръгло парченце огън. Слънцето целува морето и сякаш му казва: „Ето пак дойдох, нали ти обещах“.

Обичам изгревите повече от залезите. Може би защото са начало, а не край. И са различни. Милиони, милиарди изгреви и всеки е различен. Като снежинките.

В последните години се научих някак да съм си самодостатъчна. Затварям очи, за да усетя върху кожата си целувката на слънцето. Безброй целувки. Понякога се взирам в него и после виждам рояк светулки. Пожелавам си желания и се усмихвам.

Не съм сама, защото с непознатите наоколо сме почти приятели. А днес ми се прииска да се сгуша в теб, любов. И просто да си помълчим.

Двойката влюбени си тръгва. Рускините говорят на руски, нищо не разбирам. Жената изоставя ръба на скалите, минава покрай мен и ми се усмихва. Рибарите ще са там още час-два, а старият моряк… завинаги.