Нищо не може да изтрие от съзнанието ми тази картина. Абсолютно нищо. Все си мислех, че след времето, след многото натрупани и срещнати по пътя образи, многото изкачени и спуснати стълби, след многото живот… ще се заличи усещането,
че съм познавала такъв човек. Нищо подобно.
Минавах от там всеки ден, слизайки надолу. Всеки ден го виждах да излиза за работа – заключваше масивната дървена врата, съвсем тихо, все едно да не събуди някого зад нея, прибираше ключовете и бързо се спускаше надолу по стълбите.
Мъж над средния ръст, над средния стандарт, по-скоро висок,отколкото слаб, с тъмни очила и с хубави обувки. Не се усмихваше, само кимаше. Не гледаше назад след мен, не гледаше назад и докато излиза с колата от паркинга. Гледаше в огледалата. Не говореше с никого. Най-спокойно си подминаваше любопитните погледи на съседите и не използваше рампата за автомобили, по която минаваха всички. Минаваше направо. Все едно ще го обиди някой, ако използва нормалния път към колата си.
Виждах го само сутрин. Не знаех кога се прибира, нито къде работи, нито с кого живее. Нищо. Не знаех на каква възраст е, дали е сам, иска ли да е сам. Знаех две неща – че е обидно резервиран и че няма да го намеря, ако го потърся.
Мина много време и той изчезна. Най-безотговорно ме остави без сутрешната ми тема за размисъл – „Какъв, мамка му, е този?“… И без миризмата на парфюма му по стълбите.
Веднъж, в два след полунощ се прибирах със смътното усещане, че май асансьора не работеше сутринта. Събух си обувките и тръгнах нагоре. Преди да се „спъна“ в погледа на тези абсолютно черни очи, се „спънах“ в гласа му: „Преди малко счупих една чаша на пода, точно в краката ти. Има стъкла. Обуй се!“
Обух се. И преди да се сетя какво искам да кажа, се сетих нещо друго. Познавах този човек от повече от година. Всъщност, НЕ го познавах повече от година. Повече от година не знаех, че има тъмни очи. И повече от година, където и да ходех – в барове, в аптеки, в супермаркети, видех ли висок мъж с черно яке, се молех да е той. Но той сякаш не съществуваше тук на земята. И първия път, когато ми проговори, вече ме беше накарал да направя нещо. Не знаех какво да кажа, да правя, да мисля. Исках да се обърна и да се прибера, но… Живеех на следващия етаж, и трябваше – искам-не искам – някак-си да мина покрай него.
По-късно започнах да разбирам.
Пилот.
Не стъпва по земята. Не иска да слуша заповеди. Тук му е тясно. И скучно.
По-късно разбрах, че човек може да има малко приятели, но и те му стигат – стига да са истински. Че любовта не се измерва в грим и токчета, и че „Обичам те!“ не е достатъчно, за да те държи на земята и да те прави щастлив. Че черните очила са необходими, за да скрият недоволството. И че зад тях можеш да скриеш разочарованието си от хората, но не и разочарованието от себе си. И че битките със себе си се водят само насаме.
По-късно разбрах, че ако искаш да летиш, ти трябват три неща – писта, крила и небе. Увереността идва след като се отделиш от земята. Страховете се преодоляват така, както се преодолява земното притегляне.
По-късно разбрах, че ако си роден да летиш, няма как да бъдеш щастлив на земята… Ето защо оставих моя „лош“ герой да отлети свободно! Единственото, на което се надявам е, че някога пак ще „кацне“ до мен…
Текст: Ева Колева
Снимка: БГНЕС
Вижте още:
