Софийо.
Татуирана си ми на ръбчето на душата, където си събирам чудесата. Уж си само една дума… а тайно побираш целия ми свят в шепи. Подслон си и на стиховете, и на страховете ми. Виждала си повече от всичките ми приятели накуп.
Защото с теб си споделям мълчанията.
Познаваш ме до дъно. С бедствията и раните, с победите и полетите. Знаеш къде съм превивала гръб като наритано улично коте. Знаеш и къде съм се надигала на пръсти, за да целуна онези най-бленувани устни.
Подарила съм ти първите си стъпки и всичките си танци. Благодарна, че ме научи на живот и любопитство. Че ме преведе (и опази) през всичките си лабиринти. И ме срещаше с правилните хора. Дори в неправилните моменти.
Обичам нощите ти. И изповядвам залезите ти като религия.
Поемам си дълбоко дъх и дълго разказвам за теб на онези, които са нямали привилегията да те зърнат. Рисувам им с думи каква си златна на есен и как изтръгваш въздишки.
Не им обещавам, че ще се влюбят в теб от първата среща, но пък давам дума да им покажа защо аз те обикнах. И никога не ми стигаш. И искам още, и още от тебе. С аромата ти на липа, с малките ти абсурди и големите ти изящества.
Софийо, обичам те от ден до мрак и наобратно. В делник и празник. В онези дни, в които блестиш, и в другите – когато не ти е до суета и зрелища. А просто тихо пустееш, за да си починеш от забързаните ни стъпки, които все нямат време. Да поспрат и да ти се порадват.
За теб никога не ми омръзва да пиша и да те живея. Заплетена си насред шарените ми ириси с една сбъркана кафява точица. Която не умея да слагам в обичането. Към теб и тях.
Хубава си, Софийо, като луда жена си хубава!
Честит празник, приятелко!
Текст: Александра Тошева
Снимка: Alexandr Bormotin – Unsplash
