Вижте тази публикация в Instagram.
В момента не съм в България. Липсва ми само възглавницата, с която съм свикнала, а тази в хотела ще ме остави да спя спокойно само няколко часа. Затова използвам да пиша в един през нощта, когато в България е вече седем сутринта и денят започва по старо му. Не ми е тъжно, защото се връщам след седмица. Тук съм турист – някъде отвъд Атлантика, малко на юг от екватора и още по-на юг от най-далечната точка, до която бях стигала. Пътувам за пореден път и докато пътувам – уча. А докато уча, разбирам, че има уроци, за които трябва да пораснеш, да ги преживееш, не да ги четеш. За целта трябва да бъдеш неразумен, да изхарчих спестяванията си от последната една година за самолетен билет по най-неочаквания начин, за най-неподходящата и ирационална дестинация на света. Отиваш, преживяваш, хващаш самолета обратно за България, където те чака една възглавница, която мирише на теб и на дом. И така до следващия път. А уроците, които си записвах…ето ги… И не спирам да пътувам, нито да търся нещо, което не знам какво е, но като го видя, сигурно ще го позная.
Никой човек не е по-голям от мечтите си. Никой човек никога не забравя мечтите си. Понякога ги смалява до точки, в които се фокусира рядко. Понякога не мисли за тях. Но веднъж появили се – те съществуват като живи организми. Започват да водят свой живот. Живеят извън нас – в забързаните улици на Ню Йорк; в горещото кафе, което приятелят ми пие днес в Брюксел, а утре в Сан Франсиско; в шума на една река, някъде около Севиля; в небето над Лисабон. Но никой човек не е по-голям от своите мечти, защото те са най-големите постижения на ума, на съзнанието и желанията ни. Те са апогеят на живота, съвършената цел на пътя, пътуването и пътника.
Никой град, държава, континент не са по-големи от дома. Никоя възглавница не е като моята. Липсва ми само онзи приятел, който е някъде далеч и има своя възглавница. Липсва ми как мирише въздуха над Сан Марино. Липсва ми и синьото на морето в Гърция и Малта. Обаче там, където събирам магнитчетата по врата на хладилника, е моят дом. Сигурно някой ден ще го сменя, но до тогава има време.
Всяка мечта има вкус, мелодия, аромат… И когато се сбъдват мечтите, започват да придобиват формата на щастието. То се крие в особения вкус на макароните в Париж. Скрито е в музиката на онзи бар в края на света, където веднъж пих мохито посред зима, на плажа, на пясъка, на върха на мечтата. Всеки, който е помирисвал греяното вино в центъра на Виена, три дни преди Коледа, също знае на какво мирише една сбъдната мечта.
Човек е човек, когато пътува, но не и, когато е сам. И тук става дума за любов. Тази любов, заради, която си струва да искаш да правиш невъзможни неща. Тя, която е на другия край на света и си решен да купуваш билети – толкова, колкото се налага, за да отидеш при нея и вече никога да не си сам на снимките от всичките тези пътувания. Заради тази любов си заслужава да бъдеш и глупав, и беден, и объркан и отново да тръгнеш на път.
Текст: Стефи Стоева
Снимка: Instagram
Вижте още:
