В началото всичко е лесно.
В началото е шум от хартии в големи кутии, на дъното – изненада в червено.
До кутия за бижута – копчета за ръкавели.
В началото, в два през нощта: „Ела да ме вземеш… Не, не пращай шофьор, ела лично“.
В началото – снимки на дисплея, телефони без пароли, първа мисъл сутрин, „последно набран“ вечер.
В началото „It’s complicated“ се превръща в статус със забравена дата.
В началото е като ден – ясно.
Като нощ, в която дори само звездите стигат.
Стигаш ги, ако леко се надигнеш на пръсти.
Небето е ниско, не стъпваш по земята, времето е кратко, нищо не е далече, стига „ти да си наблизо“…
„Всяко начало е трудно“, казват възрастните.
„В началото всичко е лесно“ – отговарят влюбените.
И ако имаш късмета да се влюбиш наистина, пази си едно наум, че има две възможни посоки – на любовта с голямо „Л“.
Или – края на света.
„Голямата любов е една“, казват възрастните.
И го казват през рамо, докато цял живот вървят право към нея.
Понякога, и те – уморени от търсене, объркани, наранени, сменят посоката, връщат се малко назад, за да ни разкажат за края на света и какво има след него.
След него:
Различни чаши, строшени в еднакво твърди стени.
Еднакъв звън – като писък на строшени стъкла, отекващи кухо надежди.
Звън на телефон…/с изключен звук/.
Звън на камбана, която обявява последната своя Неделя /не я чакай да удари в Понеделник/.
Нека бъде тихо!
Нека гласът й стигне най-ниския си тон, почти тишината, шепота.
Защото такива молитви се шептят, толкова е тихо наоколо.
Защото, за да чуеш „Тук съм!“ през девет гори в десета, ти трябват разстоянията на девет гори, десет празнини и тишината на едно единствено неприето повикване.
За да чуеш „Чакам те!“ през шума на двеста излитащи самолета, един трябва да кацне.
За да сбъднеш желание, отправено към безброй трептящи звезди, все една трябва да падне.
„А, повярвай ми, Звездите падат!“ – казват възрастните – онези, които се връщат от там, накъдето ти си тръгнал.
Звездите падат, но не за да ги хванеш, а за да се научиш да желаеш нещо много силно!
Дори и възрастен, уморен и отчаян, да поемеш на сляпо, на чисто, по детски, към единствения възможен изход – голямата своя любов.
Някой да тръгне не след теб, а от края на света да се грабне и да тръгне КЪМ теб.
И независимо колко гари има помежду ви, да си изгубите билета, да изпуснете последния полет, ако трябва – да тръгнете пеша.
Да стъпвате в чужди обувки, стъпалата ви да стават на рани, но да не правите крачка назад.
Да храните празни надежди, да преяждате от съмнения… да наливате чаши и да умирате от жажда.
Да пълните шепите на просяк от празния си джоб, да давате последния си залък на враг, той да ви го връща с лихва.
А после да го приютявате в дома си, да му го завещаете дори!
Защото сте бездомни без любов!
Защото надеждата е единственото нещо, което не би умряло от глад, дори и накрая на света, без начало, без подарък, без риза, без залък…, без дом. Без възраст.
По пътя си да срещате любови, да изневерявате с тях на телата си, на сърцата си – никога.
Да ви е черно пред погледа, защото наведеш ли глава, се вижда само земята, в която се вторачваш.
Да не можете да дишате, забравили ръката пред устата си, за да заглуши собствения ви вик.
Да знаете, че дори началото да е лесно, следват посоки и дни, в които небето ще е далече, а края на света ще ви гледа от упор.
Едно нещо да ви стига – само „ти да си наблизо“.
Накрая телефонът да звънне.
Звездата да падне.
Самолетът да кацне.
Светът да свърши.
Да осъзнаета, че сте стигнали…/там, откъдето възрастните се връщат/.
Защото краят на света настъпва само, ако престанете да обичате.
Текст: Ева Колева
