Вярвам, че когато Бог избира своите фаворити, той дълго мисли. Мисли как да ги бележи, така че като надникне от високо, да ги разпознава бързо. И тъй като не може да ги направи коренно различни от останалите, и специалните трябва да дишат, да пеят, да плачат, Бог им оставя човешкото. Но им дава талант. Когато му причернее, пред очите му се заредят облаци, притъмнее му страшно, от небето се изсипва внезапна буря, сърдита колкото Бог.
Накрая Той дърпа небесната завеса, и вижда най-красивата земна картина. Бог поздравява художниците, рисували докато пръстите им се изтрият, докато платното им прогизне от багри, докато въгленът им се самодовърши. Когато някой обиди Бог, натъжи го с неправдива дума, или му изкрещи, той ляга на някой облак, слиза с него ниско, и доближава ухото си до земята. Слиза, за да послуша цигулките, пияната, да тананика заедно със своите любимци.
Чуеш ли някой с ангелски глас, да пее по-красиво от славей, да знаеш – Бог му приглася!
Понякога, високо горе, на Бог му натежава самотата – уморява се безкрайно да мълчи, да няма с кого две човешки приказки да си каже, две – три Божии думи. Настава вятър, стига крилата на птиците, и откъсва по едно перо от тях. Бог създава писателите, за да има с кого да поговори! Понякога, за да извади най- силните им думи, да ги накара да пишат от сърце, Бог ги смълчава. Голямата тъга, искрената, снишава всички гласове, прави света тих. И Бог чете нечия прекрасна история…
Стане ли ти тъжно, приятелю, да знаеш, някой някъде търси най-хубавите ти думи! С перото си спасяваш нечия самота!
Текст: Ева Колева
Снимка: Aaron Burden – Unsplash
Вижте още:
