Днес ми липсва най-много това, че няма с кого да си разделя закуската. Няма кого да питам къде са ми ключовете за входната врата. Не е като ужасно много да ми се спи, а ти да ме гъделичкаш и да ме молиш да стана, защото имаш да ми казваш „нещо“. Просто не е същото! Защото ти си далеч…
И няма друг човек на земята, който да познава гласа ми от километри на улицата сред толкова много хора. Никой друг не разпознава видовете мълчание, когато говори с мен по телефона – защото спя, защото боледувам, или защото не ми се говори с никого.И до днес не знам как го правиш това – как знаеш къде да застанеш на перона на гарата, така че да си точно пред вратата, от която аз ще сляза. Никой не ме чака така мълчаливо, и никой не ме изпраща така уверено, казвайки: „Знам, че ще се справиш!“ И при никого не искам да се върна толкова, колкото при теб. Защото никой не умее да ме държи за ръката така както ти!
И никой не е толкова далече, колкото си ти, когато някой ме мрази и ме обижда. И никой не умее да бъде толкова близо, когато се разхождам по всички възможни ръбове на всички възможни пропасти. Няма друг човек, който да различава нотките на тревога в гласа ми, когато всъщност се смея. Никой друг не познава следите от умора в очите ми, когато се събуждам.
Никой не се радва повече от теб, когато кажа: „Добре съм!“ Никой не празнува така моите победи, когато извикам:„Спечелих!“ Никой не ме разбира толкова ясно, и никой не спори с мен така дръзко!
И където и да съм днес, накъдето и да тръгвам утре, ти си тази неразривна част от мен, без която кръвта ми няма да е същата – брат ми. Ти си оставаш половината ми сърце. Когато аз ходя по въжето и стъпвам напред – ти ме гледаш в очите и вървиш по същото въже – но назад. Една крачка ти – една крачка аз. И аз казвам: „Ако паднеш ти – падаме и двамата…“ Ти казваш: „Ако паднеш ти – аз ще те хвана!“
В тези връзки няма философия. Между братята и сестрите няма логика и история, никой не си тръгва пръв. Никой не спира да обича, никой никого не изоставя. Няма предателства. Няма изневери и никой не обича повече. Особен тип обич – една и съща, константна в искреността си. Здрава в неразривността си. Цяла.
И всеки път като се сетим за тях – за брат си или за сестра си, освен да си помислим: „Не съм сам на този свят!“ и да се усмихнем тихичко, друго не ни остава.
Текст: Ева Колева
Снимка: БГНЕС
Вижте още:
