Позволи ми да бъда.
По-малка от теб на години, по-голяма на надежди и наивност от всеки, когото познаваш.
По-смела, когато прескачам локва с токчета, по-силен, когато ме превеждаш по утъпкан път, но заледен.
За да не падна, дръж сърцето ми на разстояние.
Позволи ми да твърдя с целия си непоклатим момичешки инат, че не значиш нищо за мен – да те лъжа в очите нагло,
да знаеш, че не съм те лъгала никога.
Да ме събереш, да ме извадиш,
да получиш всичко, клонящо към плюс безкрайност.
Позволи ми да те обичам повече, когато те няма.
Позволи ми да ти казвам „не“, то всъщност да значи „да“, да свалям понякога очилата си, да виждаш слепоочията ми притиснати от слабост.
Позволи ми да отрежа косата си, после да си искам обратно къдриците, да работя мъжка професия по-добре от мъжете, да пия с приятелите ти, да не зная къде си, да не задавам въпроси…
Позволи ми да знам по-добре от теб.
Да те обичам постоянно. Да си го повтарям на ум. На глас да го мълча.
Позволи си да бъдеш въпроса, който всички ми задават.
Позволи ми да се усмихна в отговор.
Позволи ми да се влюбя в теб като себе си.
Позволи ми да скачам от високо, за да се науча как се пада,
позволи ми!
Може да се окаже, че си прав и че всъщност мога да летя.
Текст: Ева Колева
Снимка: Pixabay.com
Вижте още:
