Ти го чакаш по залез, по тъмно, да мине напряко прозореца, от колата да слезе, през прага да влезе, високо да се изсмее, капан да заложи, шега да изтърси, да ти грабне сърцето.
Оглеждаш се в гърбове на високи момчета, врати се отварят, ръце се подават, минавай напред – нали си красива.
Минавай напред – сега е твой ред да се влюбиш.
И ти се оглеждаш в студени страни, в грижливо заплетени вратовръзки, в закопчани до горе яки, в обрани усмивки, в премерени комплименти.
Нека влезе мъжа на живота ти – вещаният, чаканият.
Тоя – дето го търсиш и за него чакаш аплодисменти.
Взираш се в стъклени чаши, поръбени догоре със захар.
А някой дали ти каза, че захарта се слага, за да убие горчивината на всяка чаша, която се пие до горчиво, и до дъно.
Наздраве!
Той носи шапка на магъосник, тоест – невидимка.
Идва по светло, отникъде,
пада като гръм, изправя се като неписан закон, като лоша шега, като сън с отворени клепачи, премерено спокоен, ясен – до кристално.
Владее всички лунни пътеки, вижда на тъмно,
познава на пръсти,
изгаря ти дрехите облича те в пепел.
Казва, че да си гола ти отива.
Пие до дъно – най вече теб.
Обича да прекалява.
Няма срам, ама капчица.
Твоите „подходящи“ любови са му смешни.
Подиграва им се откровено.
Август и мигът, в който времето забавя ход
Аз съм Евгения… една от много, една от вас
2026, няма да започвам отначало
Изпраща те при тях с лимузина.
Нарочно.
Ти се връщаш мокра до кости, боса и разрошена…
Кристално си му (б)ясна.
Посреща те, Сваля ти шапка – Тая на магьосника.
P.S. Човек не избира в кого да се влюби…
И не може да избяга по-далеч от сърцето си.
Текст: Ева Колева
Снимка: Clem Onojeghuo – Unsplash
