Такъв, какъвто си, очакваш да не те обичам

Когато те видях за пръв път, знаех,
че не носиш слънчеви очила,
че не обичаш гъби в пицата,
пропушил си, за да бъдеш като останалите – да не си прецакан,
че си син на баща си,
като малък си боледувал и си правил страшни глупости,
че си способен да не се изцапаш, и да няма ама и петно на дрехата ти, макар да си омазан до уши в масло,
че малките деца те впечатляват дотолкова, че те разтапят и можеш да им купиш целия свят – стига да можеше,
че мразиш несправедливите,
още повече пък да си зависим.

Че те е страх да се страхуваш и затова никога не го правиш,
че се плашиш само понякога и само от себе си и тогава става страшно тихо.
Че веднъж си си тръгнал от някъде, но не навреме, а по принуда, и от тогава за никъде изобщо не бързаш.

Че си ме познавал преди да ме срещнеш,
че си ме виждал разплакана, защото някой ме е предал.
Че не си казал нищо, защото е неловко да заговориш момиче на токчета и със сълзи в очите (не, че не можеш да успокоиш такова момиче – всяко момиче може да бъде успокоено с две-три хубави думи, стига да си уверен в тях
и в себе си).

Когато те виждах пред мене, не виждах умората отстрани на клепачите ти да си плете паяжина от годините ти. Ако дръпнеш сноп светлина от слънцето, очите ти стават зелени, ако си много ядосан – черни до пръсване.
Кожата ти потъмнява на слънце, никога не изгаряш.
Изгаряш само на пръсти.
Когато си тъжен, заспиваш,
когато са те изоставяли никой не е знаел какво ти е, защото си се усмихвал меко.
Когато те боли се криеш.
Когато си уплашен – си отиваш.

Вижте още:

Това разбрах до тук.
И след него, очакваш да си мисля „това е обикновен човек, под път и над път такива“.
Такъв, какъвто си, очакваш да не те обичам.
Става.

Не позна за две неща, обаче:
Че като те срещна, няма да разбера кой си.
И че няма да поискам да остана.

Текст: Ева Колева

Снимка: Javier Penas – Unsplash