Гледат с ослепелите си очи право в младостта, в живота, в усмивките по лицата на хората.
Защото въпреки… въпреки че отдавна си е отишла, възрастните хора помнят добре младостта.
Помнят живота.
Слушам разказите на пресекулки и чувам как лъжиците се удрят глухо в чугуна.
Въздишка е това, не е удар на метал в метала.
В безброй къщи, зад безброй прозорци, под безброй ниски покриви, по двама души или по един, вечерят на прага на живота си.
>В стаите им неотменно има снимки на синовете и дъщерите им – усмихнати млади лица в пластмасови рамки, зад грижливо почистени от прахта стъкла.
Усмивки на бебета, вкопчили ръчички в някой черно-бял китеник, усмивки на млада жена зад черно-бяло було.
Не, не булото, не жената е в черно-бяло, само снимката.
А в уморените и недовиждащи очи на баба и дядо проблясват скрити сълзи.
Извърнати очи, изтрити с крайчеца на престилката.
Спомените са черно-бели само зад стъклата и в пластмасовите рамки.
В сърцето на възрастните всичко си е цветно, вярно, малко овехтяло, но все пак живо.
Утре… пак ще е постарому – денят ще дойде по тъмно, още в 5 сутринта, запалената печка ще тропа по издутия дървен под…
Две ръце, пресечени на длъж и на шир от годините, ще преметат двора – по навик, не, че някой ще го прекоси.
Ще скрие побелялата си коса зад забрадка, покрила натежалото чело.
Ще скове някой стар стол, чиято облегалка е паднала.
Ще пренареди дървата за зимата, за да отвори място за колиба на кучето под навеса.
Зимата ще дойде.
Ще седнат заедно пред прозорците и ще трият премръзнали схванати пръсти.
Ще си говорят нещо за времето.
Ще се питат как сме, кога последно сме се обаждали.
Ще ни пожелават късмет.
Ще се гордеят.
С нас.
И пак чугунът ще удари един в друг.
Глух предвестник на камбани, дошли на прага на живота.
Хлябът пак ще бъде на масата.
И две ръце ще се молят за нас, където и да сме, дано сме добре.
Текст: Ева Колева
Снимка: Simon Godfrey – Unsplash
Вижте още:
