Понякога забравям рождените дни на двама мои приятели. На единия се случва така, защото е роден в деня след като съм се появила на бял свят самата аз, ако това може да се счита за причина изобщо. На другия го забравям, защото е през лятото, в последния ден на месец юли. А в края на юли, точно в този ден толкова много неща се случват всяка година, че е почти невъзможно да помня ежегодно събитие като рожден ден, например. Веднъж, дори на този ден заминах за Белгия, за да присъствам на откриването на някакъв нов джаз клуб. Тогава подарих на моя далечен приятел три минути разговор по телефона, две от които го накарах да слуша изпълнението през слушалката като поздрав. Тогава разбрах, че да подаряваш музика на някого е равностойно на „обичам те, извинявай, че те забравих”, а и е мило на всичкото отгоре. Сега, когато пак е края на месеца, прекарвам една малка част от деня в кратка ретроспекция на лятото. Спомням си защо не ми се работи и някак си забравям за този рожден ден – както всеки път. Сещам се към 23:33 часа, че трябва да изпратя поне един смс, защото обичам този мой приятел, който ме остави тук, за да замине някъде на запад и да заживее там почти завинаги.
Този наполовина пропускан рожден ден ме научи, че в последния ден на юли, човек не бива да съжалява за нищо, а да се опитва да си спомня за хората, които обича. Нищо, че лятото е минало наполовина, нищо, че денят се е смалил мъничко без никой от нас да обърне внимание… Винаги можем да празнуваме и да пожелаем на някого да е още по-щастлив още от първия ден на август. Тази случка ми напомня да поглеждам напред и да си правя планове, че е време да посетя стария си познат през септември. Напомня ми също, че любовта и приятелството нямат рождени дни, а се празнуват всеки път, когато хората се срещат.
В края на юли, всеки път си мисля, че ще трябва да му се извиня на моя далечен, позабравен приятел, защото, когато човек си прави равносметки, намира и за какво да се извини. Пиша късно вечерта, пиша му кратко съобщение, двойно… дълго съобщение… Превръща се в писмо. Сигурно моят приятел е забравил, че съм го позабравила. Вероятно празнува и сега ще се зарадва, защото имам два часа преднина, все пак там на запад слънцето едва сега залязва.
В първия ден на август наистина мисля да си купя самолетен билет и една малка статуетка на джаз музикант от любимото ми сувенирно магазинче – за него. Ще му подаря любимата музика в друга форма. Той ще се зарадва, ще си спомни, че музиката е това, което ни направи приятели. Ще си спомни, че съм разсеяна, че го обичам и че безгрешни хора няма. Ще отидем да послушаме джаз и ще си говорим за лятото.
Догодина, най-вероятно, пак ще забравя за рождения му ден или ще се сетя късно вечерта. Вече се превърна в традиция да съм последния човек, който му честити и единствения, който се сеща за него всеки ден от останалите през годината. И в това има чар, и в това има любов и в това има музика – в забравения рожден ден, който празнуваме по друго време и на непознати места, дори и разделени…
Текст: Стефи Стоева
Снимка: Artem Maryshev – Unsplash
Вижте още:
