И днес съм на същия този праг, за да ти благодаря. За да ти кажа, че само когато всичко е зад гърба ми, мога да погледна истината в очите, да я призная, без да се задуша от нея. Да ти благодаря най-много за това, че успя да изваяш от съмненията ми – надежда. От колебанието ми – сигурност, от детинщините ми – чар. Благодаря ти, че ме научи да уважавам правото ти да бъдеш далеч, и да бъдеш сам – това е твое право, и че именно самотата те е направила човек, който може да бъде обичан дълго. За това, че щом не си с мен, не значи, че не си ДО мен. Че не ме пусна навсякъде в сърцето си, за да направя и от него моя собственост. Думите „Ти си имаш сърце – рови в него!“ са твои. Разбрах, че вниманието ти не е играчка и не мога да го взимам и да го захвърлям, когато и както ми падне. Благодарна съм ти, че ме научи да знам какво искам и какво не искам, и да го разпознавам от километри. С благодарност съм и за мълчанието, научило ме да слушам. И за изкрещяното, научило ме да се поставям на твое място. Благодаря ти за всички подаръци и цветя, които не получих, за да се радвам като малко дете на най-ценния възможен подарък – времето, прекарано с теб, което ми подари!
Благодаря ти за всеки път, в който ме изпращаше с най-ледения си поглед, за да се науча накрая да си тръгвам, без да се обръщам. Благодаря ти, че никога не ми каза „Обичам те!“, за да мога да повярвам на твоята бележка в чантата си, на която пишеше: „Ти си част от сърцето ми!“, преди да си тръгна. Все още я пазя там, а теб – в моето! И съм уверена, че имам запазено собствено кътче в твоето…
Текст: Ева Колева
Снимка: Cyrus Crossan – Unsplash
Вижте още:
