В един момент просто ми се прииска да обърна колата, така както никога преди не ми се е искало. Прииска ми се да се върна назад. Пътят от летището до дома ми – сега превърнат в тревожна отсечка, осветена от улични лампи и празни локви, отразени в огледалата. Път като лъч – с начало, но без отправна точка. За първи път от много време – път без теб.
Нито знаци, нито светофари, нито празното място до мен, нито куфара отзад в багажника, нито цигарата, изхвърлена през прозореца, нито опрените ми ръце – ту на волана, ту в слепоочията ми, нищо не ми е същото! За първи път от много време – и аз не съм същия.
Намерих диска, един твой шал и някакво хартиено цвете в жабката – твои са. Сетих се още на първите тактове от песента, че това е любимият ти диск: „Четвъртата песен, моля те, моля те, пусни ми нея!“ – Смееше се, надигаше се през седалката, измъкваше се за секунда от предпазния колан и се увиваше на врата ми да ми шепнеш, заедно с припева.
Сега за пръв път се заслушах какво се пее в тази твоя любима рецитирана песен, изпяла ми толкова много прегръдки по кръстовищата и под светофарите… „Ако го видиш – кажи му….“ Не си ми казала, сега разбирам… Не си ми казала как си живяла от другата страна на търпението си. Какво има зад усмивката ти, преди да отвориш вратата, когато те изпращам по никое време – искала си да останеш. Какво има зад кроткото ти мълчание, когато аз сривам до основи присъствието ти в тази стая, спалня… в живота ми.
„Мога да си тръгна, когато пожелаеш“, ми казваше… И толкова често ми го казваше, колкото често съм те отблъсквал. И накрая си тръгна. За да се защитаваш от студенината в погледа ми, от безразличието в гласа ми и от заключения ми дом, заедно със заключеното ми сърце, си ми казвала – „все едно ми е“… За да не те наранявам с безразличие, цялата облечена в безразличие си стояла винаги с ключовете за апартамента си в джоба, с номер на такси на бързо набиране в мобилния, с едно наум „по всяко време – край“, с прошепнат текст от песен – но само куплет, не цялата… С половината си сърце в тази любов, а другата половина, готово да бъде разбито всяка секунда.
И не си ми ги казала тези неща. Веднъж не каза „оставам“… Веднъж не каза „обичам те – каквото и да ми направиш“. На всяка цена.
След припева: „Ако я видиш – кажи ѝ…“ На мястото на многоточието да се чете: Повярвах на всяко твое „Все ми е едно“!
Не ти казах, че и аз, също като теб, се страхувам от празните стаи, празните седалки отдясно на мен, от оставените ключове сутринта до пепелника, от внезапните смени на решенията, от появите на бъдещи призрачни нови любови и любими. За да не чувам мълчание, когато казвам „Обичам те“, казвам „не те обичам“… И с тази предварителна застраховка на чувства и копнежи си решавам всички бъдещи щети по сърцето и егото… Всъщност не всички. Та ако те видят, дано ти кажат, че не е същото без теб. Че улиците наистина са празни и небето наистина е ниско – точно като в песента. Дано ти кажат – вече не ми шепнеш любимата си песен… Сбъдваш ми я. И не по кръстовища и светофари – тебе те няма на всяка крачка, с всяка цигара и с всеки поглед назад. Както и да е… Познавам празните терминали по летищата, връщал съм се много пъти – късно… Обърнах колата.
Върнах се. За да разбера, че този път съм се върнал навреме. Ти – там. Усмихната. Облечена цялата в очакване. В признание, във всичко премълчано. „Дойдох да ти кажа, че оставам, да ти дам ключовете за дома си и сърцето си също…“ И оставаме.
И двамата. За да мога, като в последния акорд на песента – където се пее за последния наш залез, да ти кажа всичко това, а ти да ме разбереш! Да измислим нова любима песен до изгрева и тя да е нашето ново начало….
Текст: Ева Колева
Снимка: БГНЕС
Вижте още:
