Идва един ден, обикновено в края на лятото, когато минаваш по алеята и вятърът духва на три метра пред теб купчина изсъхнали листа,
ято щъркели се събира над главата ти, вдига се високо, писва гласът на изостанало пиле,
делфините скачат много близо до скалите, водата вече не е толкова топла, луната вече не се свива на топка, слънцето не жули толкова високо.
Лятото свършва.
Времето ти изтича.
Любовта издиша все някога.
Прибираме се, става хладно, щурчетата замлъкват, Август свършва, все едно не е почвал, все едно не е бил, морето изстива, облаците се събират, падат ниско, небето се накланя, пясъкът вече не пари, сърцата усещат разделите преди още да са настъпили.
Сърцето ми познава есента по безшума, с който тя настъпва.
И с отворени очи
цяло лято
скачам надълбоко.
Отвесни скали мене не ме плашат,
Едно да ти е ясно – Лятото, Август, края на сезона, аз и всички звезди по това безоблачно последно лятно небе, можем да скачаме от високо и знаем какво значи край.
Това любовно писмо е до мен
2024, наречи ме крадла
Сутрешни размисли и експерименти
Когато се научиш да свършваш безвъзвратно като лято, заповядай
да си по-силен от него.
И да станеш по-силен, да ти е ясно:
есента не настъпва без някое лято или любов да е свършила.
Без времето й да изтече.
Без времето ти да изтече.
Така че, избирай – есен ли ще си, или да те обичам?!
Текст: Ева Колева
Снимка: by Roman Kraft on Unsplash
