Търсим ги онези трите. Търсим ги обезумели в дните си. Защото – всичко така тече, че все около тях се завърта – необратимо. Където и да живеем – в палат или в миша дупка, каквито и да сме – богати – на пари или на мечти; бедни – на действия или думи… Все Хора сме – търсим ги. Трябват ни! Всички усещаме, че без тях не можем да извървим пътя.
А Бог понякога е толкова високо… И Царят не е просто далеко – той буквално не се е раждал… Смисълът е понятие невъзможно обозримо, а голото на истината е просто жестокост.
Осъзнали образите-абсурди на царе и богове, заковани от собственото си безсилие, без да е важно кой колко и какво има, и разбрали единствено, че човек ако си роден, такъв и ще си отидеш, питаме: Къде са трите?
Вярата.
От къде си ги навлякла тези дрипи, целите в кръпки от съмнения? Кой те кръсти такава – „силна“? Как изглеждаш въобще?
Ако беше сред хората в човешка кожа, щяхме да те познаваме. Но не си. Не си сред нас, не се мотаеш безцелно сред тълпите, не ходиш на гости по масите на приятелите ни, не си в двора на враговете ни. Когато трябваш – неоткриваема си. Във всеки въпрос, отправен от човешки очи към небето, си невъзможна и във всеки отговор, спуснат от там – си единствена. И човек, понякога паднал на коленете си, с поглед забит в своето собствено пропукано небе, те пита: „Кое ти дава сили, кажи – и ще го изровя от най-горчивата болка, ще го изтръгна от най-пронизващия писък на безнадеждност…
Кога заспиваш? – за да дойда и да те събудя посред нощ, та да ми дадеш глътка въздух. С какво се храниш? – нечуван празник да ти устроя, така – всичко да си имаш. Нищо да не ти липсва… Та да останеш тука за малко, до мен!“
За себе си малко говориш… Казваш, че си дете на хората, от нас се учиш, с нас прохождаш, и с нас растеш, но си вълшебна… А ние във вълшебства трудно вярваме… И заети да се радваме на малки и големи победи, във време, когато съвсем не си нужна, сме те забравили… И ти си придобила свой образ и подобие, за да оцеляваш, когато си забравена, но не си изгубила единствената си принадлежност – да се връщаш в обезвереното човешко сърце.
За надеждата.
Полусестра – с твоите навици и с твойте поличби… Дори и с различна име – „последна“ , и тя като тебе, съвсем по човешки, се губи и се намира. Малка или голяма, последна или единствена, намерена или подарена… Все е Надежда.
Най-оцеляващата, завързана за последните удари на сърцето, надеждата е най-голямата човешка необходимост. Способна, независимо от ръста и силата си да движи и най-немощните, да влачи и най-отказалите се. Да се връща при най-безнадеждните. Да, надеждата променя нещата – изсветлява и най-тъмните очи, впива се и в най-невъзможните блянове. И чака… Чака да се погрижим за нея! Да измием лицето ѝ, със всичките си сподавени сълзи, да превържем надрасканите и длани, дето толкова се е борила да се добере до сърцата ни, да ѝ постелим… И това ѝ стига. За да живее безотказно в нас, като последната останала ни Надежда.
Срещнат ли се двете, застанат ли една до друга – Вярата и Надеждата, и мислите ни се събират. Дишаме по-спокойно, спираме си времето за момент и слушаме какво си говорят. А те, седнали до главите ни – съчиняват наум нашите собствени молитви, изтръгват наяве желанията ни, карат ни да ги прошепнем и да повярваме, че всичко ще се сбъдне.
И накрая какво?
И двете в един глас прошепват:
Любовта.
Любовта във всичките й образи и състояния.
Любов към ближния или към непознатия, към себе си или към всекиго, към детето или към майката… Любов – от пръв поглед, или любов за цял живот… За грешните и за правите, за слабите и за силните, за всички – дори и за тези, които са я преживели… Открадната или отдадена. Невъзможна или единствена. Но да е Любов! Тя всичко лекува – от одраскване до рана, от сън до реалност, от началото до края. И колкото и да е повтаряно до глупост и до безмислие, пак си го повтаряме на всяка крачка:
Без всичко друго – да, но без любов не се живее.
Родила се в човешкото сърце – за любовта то остава единствен подслон – без значение на двайсет ли ни е намерила, или на друга незапомнена възраст.
Какво обичаме, кого обичаме, как и колко – любовта е нашата последна спирка, а сърцата ни – нейни пътеводители.
Дали тя нас спасява или сърцата ни спасяват нея – все едно, Любовта винаги ни намира. Избира ни безусловно.
И неоткрила нито един жив човек без сърце, туптящо в гърдите му, тя – Любовта, знае, че нейният дом е човешкото сърце. И остава там – до самия ни край…
Обръщаме света за да ги открием онези трите…
За добро или зло – да вярваме.
В добро или в зло – да се надяваме.
Винаги да обичаме – така да оцеляваме…
Текст: Ева Колева
Снимка: БГНЕС
Вижте още:
