„Знаеш ли, че изглеждаш съвсем различен човек, откакто имаш нов приятел. Преди приличаше на мъжа си, но сега приличаш на Дейвид. Даже се обличаш като него и говориш като него. Нали знаеш как някои хора приличат на своите кучета? Мисля, че ти винаги изглеждаш като мъжете си.“
Цитатът е част от книгата на Елизабет Гилбърт „Яж, моли се и обичай” и е насочен към главната ѝ героиня. Онази Лиз, която напусна съпруга си, за да потърси себе си, но вместо това се озова в нова връзка. Онази Лиз, която е прехвърлила 30-те години, но от 15-годишна не е оставала необвързана. Онази Лиз, която все пак се реши да зареже сравнително подредения си нюйоркски живот и да преоткрие същността си, подарявайки си 1 неповторима духовно извисена година в Италия, Индия и Индонезия.
Героинята на американската писателка може да бъде описана с много думи. Но единствената, която обхваща цялостния ѝ образ, е „свободна”. Такава се почувствах и аз след последната си връзка.
Пиша този текст от първо лице. Но в него разказвам вашите истории – на всички, които ще се разпознаете между редовете, на вашите приятелки и близки. На всички жени, осмелили се да повярват, че щастието им зависи от тях самите.
В този разказ няма да говоря за феминизъм. Споделената любов е най-прекрасното чувство и всички ние заслужаваме да я изпитаме. Затова в никакъв случай не твърдя, че можем да си бъдем самодостатъчни цял живот. Което обаче не включва онзи период между няколко връзки, в който имаме нужда да спрем, да си отдъхнем, да се огледаме около себе си и да опитаме да разберем дали сме същите жени, които бяхме преди година, пет или десет.
Когато приключих последната си връзка, несъзнателно се впуснах в търсене на новия Той. Цял живот се поддавам на внушението, че мога да бъда щастлива, само ако имам човек до себе си, но никога не се замислям колко гладки са отношенията помежду ни и колко пъти би било по-добре да съм сама, отколкото в подобна трудна и уж любовна история.
Затова обвинявам първо податливото ми Аз, а после всички около мен, апелиращи към „заживели дълго и щастливо”, но пробутващи ми първия възможен избор. Няма как да не се подхлъзнеш, когато половината ти приятелки са сгодени, а другата половина – вече майки. А някъде по средата съм аз – необвързана, отговорна само и единствено за себе си, с огромен куфар мечти в ръка.
Последните трудно балансират със семейството, а когато си в средата на 20-те, определено печелят и приоритет. Не смятам, че е егоистично да се боря за тях. Не ги избирам, жертвайки семейното огнище, защото вярвам, че неговата приказка също ще дойде – с правилния човек, в правилното време. Единственото, което искам, е да ги сбъдна, вместо да ги прибера в голямата прашна кутия, скрита под голямата спалня, върху която по-често се караме, отколкото обичаме.
Когато сама осъзнах всичко това, усетих, че за пръв път дишам свободно. Почувствах любовта към себе си, която години наред пренебрегвах в името на другите. И реших, че е крайно време да си подаря онова внимание, което до скоро получаваха всички останали.
Започнах да пътувам. Първо си пожелах моите вълшебни места, а след това бавно се отправих към тях. Вече не съобразявах с никого нито отпуските си, нито дестинациите. Всички култури, които бяха спечелили интереса и любопитството ми, попаднаха в туристическия ми списък. Поривите, които ме бяха изпратили там, си бяха моите вътрешни мотиви, които имах време да изследвам, колкото задълбочено си искам.
Научих италиански. Или пък немски, испански, френски? Бях забравила за тази своя мечта, бях решила, че не ѝ е сега моментът. А кога? Новият език, новите знания отварят очите към нови хоризонти. А всички ние се учим цял живот. И през същия този цял живот откриваме неподозирани качества в себе си, за които не сме и предполагали, че съществуват вътре в нас.
Открих своята тайна страст. Може би готвенето или пък салсата? Никога не ми е оставало време да разбера. Балансирайки между работа и връзка, дори не се замислях какво искам да правя, за да се почувствам по-добре, по-пълноценно. Спокойствието не идва единствено от физическата отмора, но защо понякога ни е толкова трудно да го разберем?
Повярвах в силата на приятелството. Отново. Припомних си безсънните нощи с чаша вино в ръка, дългите телефонни разговори и уикендите извън града. Сприятелих се с всичките си приятели, нищо, че го направихме за втори път. Онези от тях, истинските, те са винаги до мен, само половинките ми се сменят. А аз най-сетне се научих да оценявам неизменното им присъствие.
Запознах се със себе си. Може би беше крайно време да се срещнем. Мислех си, че се познавам,но и аз, подобно на героинята на Елизабет Гилбърт, приемах различни образи по време на връзките си и някъде там изгубих истинската си същност. По-важното обаче е, че успях да я намеря. Тя не е огледален образ на половинката си, вече не. Успява да каже „не”, щом нещо не ѝ е по вкуса, без да се притеснява, че ще обиди някого. Понякога спи до късно, друг път си ляга рано, но всяко решение е нейно. Дадох ѝ обещание: следващия път, когато заедно срещнем Подходящия, няма да я превръщам в отражение. И двете осъзнахме, че Огледалният свят никога няма да бъде нашата реалност.
Текст: Станислава Добрева
Снимка: Aki Tolentino on Unsplash
Вижте още:
