Сутрин е! Вярвам, че няма проблем, който една чаша кафе да не може да реши. Изпивам две за всеки случай и един фреш от портокал. Облечена съм, както повелява бизнес етикетът. Това включва риза, сако и пола с дължина до коляното – в моя случай тъмносини и ужасно скучни. Тръгвам към офиса… и уж бързам. По пътя за работа обаче, се случва нещо, което всеки ободрен от витамините и кофеина ум, не пропуска да запомни и анализира.
Намирам се в автомобил, който не управлявам аз – сиреч съм в такси. Шофьорът слуша някакво радио от което зазвучава „Момичето от Ипанема”. Любимата ми песен на Антонио Карлос Жобим дойде като спасителна сламка, за която да се хвана в момент на скука. Така станахме двама доволни. Шофьорът, който не слуша думите на песента, пуши някаква цигара и се радва на сметката, която ще платя в това задръстване, а за мен „Момичето от Ипанема” се превърна в мисъл, която да ме отвлече от мястото в таксито, от часа и датата на този ден и до известна степен притъпи мириса на изгорял тютюн.
Действието се развива през 1962 година. Момичето от Ипанема било високо, със слънчев загар на кожата и дълга кестенява коса. Историята разказва, че девойката почти всеки ден минавала покрай бар „Велосо” в прочутия южен квартал на Рио де Жанейро. Там певецът и приятелите му я виждали всеки път. Въпреки закачките към нея, тя винаги гледала напред, никога не обръщала поглед и се движела със съблазнителна походка. Жобим нито веднъж не посмял да заговори много по-младото от него момиче, но се влюбил в нея и така се родила най-известната му песен. Много девойки са мислели, че песента е посветена на някоя от тях. Всички те искали да бъдат момичето от Ипанема.
Песента отдавна свърши, а аз още съм в таксито. Шофьорът пали поредна цигара и ме пита дали не искам. Какво да искам?! Не искам, разбира се! Не искам да бъда момичето в жълто такси, в син костюм, в сив офис! Не искам да ми мирише на тютюн и на загубено време!
Искам да бъда момичето от Ипанема. Искам да забравя за ограниченото пространство на офиса, на таксито и за задушливия цигарен дим. Искам да отида на ъгъла до бар „Велосо”, искам да напиша на бял лист всичко това и да забравя за проклетото задръстване на булеварда, по който не исках да минавам.
В този ден закъснях за работа – по моя вина! Бях слязла от таксито на червения светофар и вървях пеша. Вървях, както е правило момичето от Ипанема. И утре пак ще ходя… пеша на работа, пеша обратно… само още месец и половина. Имам и билет, разбира се, за Рио! Купих си го в обедната почивка през онзи ден, когато чух любимата си песен сутринта. Купих си и два диска с боса нова и за пореден път се уверих, че ако човек не се чувства комфортно, трябва да действа… да слезе от таксито например или да си представи и направи нещо различно. Да слуша любимата си песен, да разбере нейната история и да я превърне в свое бъдещо приключение. Има още безброй много неща, които могат да последват, ако се заслушате в една-единствена песен или просто във вътрешния си глас. Невъзможни мисли и мечти няма, така че слизайте от таксито, обличайте се цветно и правете това, което искате… и ходете пеша разбира се, както момичето от Ипанема е правило, преди да се превърне в легенда!
Текст: Стефи Стоева
Снимка: БГНЕС
Вижте още:
