Петък е и би трябвало да съм в еуфория, има някакъв неписан закон на петъците, който повелява, че всички трябва да сме безмерно щастливи, да се носим на крилете на измамна, хлъзгава свобода, да го чакаме така, както се чака лято, рожден ден, Коледа, любимият човек.
Петък е и oт мен работи само палецът, по навик, сякаш цял живот е правил само това, да се плъзга по екрана на телефона и да сменя картини от чужди животи, чужди любови, чужди обяди, чужди сутрини, чуждо щастие. Всички ли са толкова щастливи? Толкова интензивно, толкова наситено, толкова неизчерпаемо щастливи? И тук идва моментът, в който светът започва да кристализира, от него пада всичко излишно, пада мъката, падат тъгите, остават само великите мигове, нищо повече, няма нищо в повече. Остават следобедите на август, остават изгревите, остават моментите, в които небесата се отварят. Остава морето. Как се снима море?
Снимах те много, отнесох те с мен
#Айстигаглупости или избирайте умно
Силата на словото
Нямам нито една снимка от тези моменти, нямам нито един статус, нямам story в Instagram. Нямам следа. Всички чудеса, всички велики мигове, които съм преживяла, са били само за мен. Моментите, в които сме аз и любимите ми хора. Сутрините, в които съм се будила и не съм усещала тежест. Това са редки и магически моменти, които в простoтата си са прекалено големи, прекалено обемни, прекалено съвършени, за да бъдат запечатани в няколко думи или в изображение. Прекалено лични. Те са за сейф.
Истинският ми живот, оказва се, е далеч от социалните мрежи. Нещата, които ще помня и които ще карат ръцете ми леко да потръпват от спомена, са само в синьото на очите ми. И понякога, но само понякога, в кратко съобщение до приятели. Последното такова, което съм пращала, беше от една дума. Рай.
Нещо ме кара да вярвам, че Раят няма фейсбук. Че понякога фейсбук се превръща в Библия на нещастието, в указател на неполучено внимание, на поискани прегръдки, които няма кой да даде, на красота, която има нужда да се потвърди, на заблуда на врага. На жени, които искат да следят и дразнят други жени, на мъже, които искат да обсъждат трети жени, на неслучили се любови, на една всеобща, групова, тъжна неосъщественост на най-съкровеното и първичното: нуждата някой да те обича.
И понеже другият неписан петъчен закон е задължителното излизане…има шанс вместо телефон да държим истинска, човешка ръка. Толкова е хубаво. Усещането е като да получиш 400 лайка на снимка. С няколко нули отзад. Гарантирам.
Текст: Теа Денолюбова
Снимка: Bogdan Glisik on Unsplash
