Утре е първият ми работен ден след година на пауза. Една от най-смислените ми и пълноценни в живота. Почивка от събуждането с аларма, лягането по график и тефтерите с прилежно строена програма за седмици напред в календара.
Излязох от ритъма за 12 месеца. За да си построя свой. Събрах си порцелановата чаша, визитките и записките. И ги заключих у дома. Грабнах една раница и започнах да пиша в движение дните си върху бял лист щастие.
Спомних си, че е време да поиграя на дама със зоната си на комфорт и рязко да скоча. Първи бяха Дания и Швеция. Отдавна отлаган Еразъм. Социален експеримент, който ме съблече от капризите по-бързо от всяко друго пътуване в живота ми. Последва трейнинг в Кипър. Островът, дето влюбва в изящната си дивотия и магия. Не изчаках дълго и се пренесох за седмици на палатка в Родопите. Без баня. Но със змии и диви прасета. И по-важното – с най-живописните залези и изгреви, за които могат очите ми да разкажат. Танци до огньове, шепи брокат, евакуиране сред мълнии и дъжд до колене. Падане в калта и изправяне със смях. Сякаш планината ми смигваше: “Не приемай всичко толкова сериозно. Изкачила си върха, но лесно можеш да се озовеш в ниското. Ако се случи, огледай се за протегната ръка. Дори когато не я очакваш. Че и не ѝ се надяваш”.
После останах сама насред един голям план с решение за взимане и везна от колебания – да избера лесното и да остана, или да замина сама с куфара си и да поживея няколко дни в Загреб насаме с мислите си. Тръгнах по втората пътека, но още по пътя открих нови приятели, а стари срещнах часове след като прекрачих пределите на хърватската перла. Писано ми бе този град да ми се случи. С всичката му музика, култура и скромна прелест.
Върнах се у дома и 5 дни по-късно вече опаковах багаж наново. За непланувано пътешествие до Бавария. Още не знаех как ще се почувствам смазващо нещастна по стълбите на един замък. Как щях да си спомня чувството да се задъхаш от гняв. И да погледнеш демоните си на мигване разстояние.
Прибрах се вкъщи и изтраях точно 3 денонощия преди да се преместя на морето задълго. Спях на лодка, хамак, палатка, матрак под звездите, каравана и пясък. Където намеря, където ми се прище. Гората до брега на Градина е дом на чудеса. И мой през летните дни. Едновременно най-истинските и най-магичните. Почти не напусках гората и допусках само най-качествените хора до съкровените си квадратни метри палатка и ситни владения около нея. Украсени с фенери, мижащи лампички, цигански шалове, маски и табели, домъкнати от… само Бог знае къде.
Топлите дни се топяха като захарен памук в детски ръчици. Лятото само ни кара да вярваме, че ей този път няма да свърши. Ала накрая ни посочва с пръст есента и сериозността.
И започна Тя. Златната, достолепната и някак по-мъдра. Почувствах, че питърпанските ми приключения скоро ще свършат и отново ще се завърна в света на порасналите патиланци. Обаче това не беше чак толкова страшно или пък тъжно. Защото опознах мечтите си отблизо за тази една година. И вече бях поела към тях дори без да усетя.
Сега идва новото. Което винаги пристига в комплект с неизвестност и несигурност. Но дотук с думичките, започващи с “не”. Обявявам повече “да”. На рисковете, на ученето тук и сега. И на “аз мога”.
Защото тази една година още живее в сърцето ми. С всичката си свобода и подаръци на съдбата.
Благодаря (си), че (ми) се случи.
Текст: Александра Тошева
Снимки: Unsplash
