Готова съм да се обзаложа, че днес повечето хора около мен са готови да сложат край. Повече, отколкото бяхме подготвени за край, когато очаквахме края на света преди десетина дни. Защото това беше годината, по един или друг начин определена в съзнанието ни, като годината на края. И днес – в последния й ден, всеки ще намери малко време да сложи чертата – под онова, което трябва да приключи.
Представям си шепата мои приятелки…
Красавицата, която ходи с високо вдигната глава, и която затръшва всички врати зад себе си, защото нито красотата ѝ, нито елегантната ѝ фигура, нито скъпите дрехи я направиха по-желана или по-обичана. Нейният човек просто не се появи през тази година. И сега си я представям как стои пред огледалото – негримирана, ослепителна след всички тези сълзи, облегната на всички врати, които е затворила, уверена, че този ад ще свърши. Адът от това някой просто да не идва за теб. Тя ще влезе в дванайстия час сама, с цялата си красота. Защото е овладяла себе си – за една година. И защото да е сама ѝ стои по-добре, отколкото да е с нещо назаем.
Работохоличката, която не мигна цяла година, за да си извоюва по-добрата позиция. Работи, забравя за себе си, вманиачава се в цифри и срещи; пътува, уж, за да си почине, но пак не си намери място – даже и на другия край на света. И пак, въпреки всичко, не й стигнаха две неща: нито времето, нито успеха. И нея я „виждам“ пред огледалото, гримира се, хвърля рокли зад себе си, смее се и си мърмори нещо. Обещава си, че ще намери време да обича повече своята половинка, да не се разболява повече от амбиции, и да си напомня всеки ден, че животът всъщност тече навън – извън компютъра, извън цифрите и анализа. Тя ще влезе в дванайстия час, прегърнала любимия си, и благодарна единствено за това, че всъщност той дойде в живота ѝ точно през тази година. Че беше тук, и че пак ще бъде. Благодарна за силите да превърне амбицията в успех. Сложила си е уникални обеци – на едната отзад има гравиран надпис: „Успехът не е всичко!”, а на другата: „Не забравяй сърцето си!“ – наистина ценно бижу.
И още една приятелка имам – най-трудният вид, най-истинската и най-обърканата, която не се поддава на квалификации. Тя няма време за равносметки, защото за четиридесетте минути преди да се събуди детето, трябва или да се гримира за довечера, или да тегли черти. Уморена от битки за всичко, сега си мисли, че нито една битка не е спечелена, защото нищо не се е променило – работата си е все така нищо особено, парите все са си малко, времето все си е недостатъчно, умората все си е умора. Да се бориш за всеки ден от живота си, да направиш от семейството си семейство и от детето си истинско малко и добро същество, не е нищо! Тя ще влезе в дванайстия час горда и много щастлива, просто няма други думи за това! И едни малки ръчички ще я прегръщат и ще празнуват с нея! А тя ще обяснява за бенгалския огън и ще се смее от сърце!
Накрая оставам аз. Но ще пропусна себе си. Не съм готова! Да теглиш чертата – правата линия. Винаги ми е напомняло на една друга права линия от един друг епизод – неизбежен за всички ни. Ще почакам до тогава и тогава ще правя равносметки. За сега ми стига да кажа, че още имам сили. Че не съм уморена. И без значение какво ми отказа животът, а и какво не ми донесе Дядо Коледа, а и без значение колко отрова преглътнах, докато ми казваха „Наздраве!”… И без значение колко силно ме удряха докато ме целуваха и колко ме оставяха сама докато празнувахме. И без значение колко трябваше да се боря за една-единствена усмивка и колко дълго трябваше да чакам едно телефонно обаждане. Днес имам сили да обичам повече. Това умея! На това се научих през тази година! А този урок ще ми трябва и през следващата…
Текст: Ева Колева
Снимка: БГНЕС
Вижте още:
Новото лице на суетата: Суетните жени са умни и красиви
Една година беше дълга, колкото си пожелахме! Честит рожден ден, Fashion Inside!
