Ти си като любовник, който е верен и топъл, хваща ръката ми и ме придърпва към себе си. За още ендорфини.
Докато се разхождах по павираните ти улички, жегата и ароматът на смокини ме опияниха дотам, че започнах да си говоря с теб. Обяснявах ти се в любов. Както всяка година впрочем. Но този път беше различно.
#Айстигаглупости или избирайте умно
Силата на словото
Това любовно писмо е до мен
Бях дошла, за да се приютя в теб, на сигурно място да бъда за малко. Да си посъбера сърцето. Да го пришия с дантела. Да ти разкажа, докато слушаме заедно вълните, а слънчевите зайчета подскачат немирни наоколо. Докато стъпвам по скалите и съм насред това всичкото горещо и синьо, което е дом.
Знаеш ли, че съм дошла за първи път при теб, когато бях на 2 годинки? После те изгубих, до един септември. Намерихме се наново, намерих онова момиченце и се учех малко по малко да го прегръщам. Благодаря ти, че те има. Че си там винаги, за да се връщам у дома. При теб. И при мен.
Та исках да ти разкажа за края и началото. Но мълчах и се носех из уличките ти, разтварях се във всяко любимо място. Пейката под смокинята, дворчето на галерията, тайните стълбички с дървените парапети, мидите, палачинките, джаза, лепкаво уханните цветове на олеандрите, лятното кино, табелките с имената на улиците, пясъка. Мълчах сега, но ти улавяше мислите и думите ми, които се завихряха като морски бури, за да се стопят в залеза.
Падаща звезда ми подари тази година. Без да я търся. Седях на терасата, погледнах нагоре и ето я. За първи път в живота си виждам падаща звезда, знаеш ли? Четох после, че има значение отдясно ли е или отляво. Отдясно е на хубаво. Моята звезда беше отдясно. Пишеше и че падащите звезди са божествени знаци. Е, някои ангели и архангели явно са държали да ми кажат, че всичко ще бъде наред. Знам, че е наред. Защото съм тук. И ти.
Винаги си тук и ме чакаш да дойда. Когато съм готова и когато имам нужда от теб. Когато ми се приискат смокини за закуска и тарама хайвер с препечени филийки за вечеря. С чаша розе. Като любовник, който е верен и топъл, хваща ръката ми и ме придърпва към себе си. За още ендорфини.
Нашата красива история, Созопол, има начало, но няма край. Облягам се на теб, вдишвам те, синьото ти целува очите ми и сърцето ми е пак леко като най-фина дантела. Поне за един изгрев време.
Снимах те много, отнесох те с мен. Чакай ме, ще се върна. Обичам те.
Текст и снимки: Деси Найденова
