Той включва няколко улици, един празен паркинг, едно село и две поляни. Адресът на моето детство има много входни врати – една за у баба, една за вкъщи, четири-пет комшийски и една за у бабата на най-добрата ми приятелка. Адресът на моето детство има номер – хиляда деветстотин деветдесет и някой и на него живяхме аз и още двайсет малчугана като мен.
Отпечатъците, които то ни остави са безброй, включително по два белега на всеки чифт колене, по един лексикон за всеки от нас, и спомените, които така или иначе ще имаме завинаги. Отпечатъците, които ние нанесохме на детството също са много, включително измислянето на някои нови игри, няколко скъсани книги и милион и едно желания изгледани като анимации.
Най-верен другар на всички ни беше тебеширът, в повечето случаи бял, от вар, както бели и варосани ставаха и дрехите ни след това. Бялото беше цвета на нашето детство, бели бяха очертанията на игрището за народна топка, бели бяха маратонките ни и скъсаните джинси, кориците на тетрадките ни и подвързиите на учебниците и изобщо много неща, включително детските мечти.
Изведнъж, като на кино детството спря, не просто свърши, ами просто престана да го има. Скрихме детските книжки в сандъци покрити с прах и най-вероятно вече са ги изяли сивите мишки, точно както в песента. Вече отдавна не живеем на същия адрес, а когато разкопаха старите улици и паркинга се напълни с коли, всички се разбягаха в различни посоки, завинаги и неусетно.
Миналия ден дочетох „Вино от глухарчета“, една любима моя книга която Рей Бредбъри е написал като „любовно“ писмо до детството си. И се замислих, че ако трябва и аз да напиша едно такова, не знам как бих побрала адреса на белия плик и не знам как бих побрала вътре в него всички летни нощи и игри, всички корабокрушения, всички принцеси, кукли, тебешири, въжета за скачане, всички бабини истории… няма начин да ги събера!
Адресът на моето детство е стар и разбъркан в момента, част от него е на личната ми карта, част от него е записан в личните карти на непознати хора и част от него е записан в сърцето ми, не помня откога. И ако сивите мишки успяха да закусят с вълшебните букви от онези стари буквари и читанки, аз и моята най-добра приятелка продължаваме да хапваме заедно в обедната почивка или да вечеряме заедно в петък след работа. И напук на мишките, успяхме да спасим детството си на едно по-недостъпно място от прашния сандък. Оставихме го в сърцата си и в спомените на нашите родители, които продължават да ни разказват, това, за което не можем да се сетим.
Текст: Стефи Стоева
Снимка: БГНЕС
Вижте още:
