Преди месец една позната ме попита какво мисля за огромните татуировки по ръцете и гърба, защото тя май искала такава. Ами, какво има да му мисля… „Мисля, че не ок! Мисля, че България не е готова за твоята голяма татуировка!“ Само това можах да отговоря, преди да се засрамя. Напълно отхвърлих нещо, на което по принцип се възхищавам, ако е по ръцете на Дейвид Бекъм, де и ако става дума за някоя реклама с негово участие, по която залитат и лигавите дъщери на комшиите от третия етаж.
Ей така, в тази връзка се замислих дали България е готова за онези неща, които в други държави минават за нормални и се приемат със същия отговор като моя, само че без отрицанието?
Интересно ми е да се будя в страната на отрицанията всяка сутрин. Така я кръстих, но не с лошо, ами с най-топло чувство за хумор. За жалост у нас и хуморът понякога не се приема добре, така че моят текст попада някъде между чука и наковалнята в този случай. И защото желязото се кове, докато е топло, хванах темата с отрицанията тъкмо навреме, преди да съм се разколебала и да съм започнала да се съгласявам с всичко.
Ето как ми се струва, че живеят много от нас – съвсем по нашенски. Сутрин, още със ставането, отричаме себе си. При жените това се изразява с онази тайна мисъл сутрин, която гласи „още не съм отслабнала и сигурно никога няма да успея“. Мъжете, честно казано, не знам какво си мислят като станат и се погледнат в огледалото, но подозирам, че е нещо от сорта на „днес няма да се бръсна, защото ме мързи“. Да, това са малките, нищо и никакви отрицания, но с тях загряваме всяка сутрин и се подготвяме да отричаме трафика, уменията на шофьорите, усилията на жената, която продава топли гевреци на голямото кръстовище до „Софиийския“.
Отиваме на работа. Там караме по същество и отричаме направо целите осем часа, прекарани в съществуване и… работа. Там винаги някой нещо не е направил като хората, някой ни е крив и затова няма да му говорим или любимото ми е – „ на мен никой нищо не може да ми каже!“ И след този работен ден отиваме да се видим с някоя приятелка, тя ни пита за татуировките и ние отговаряме категорично и ясно – татуировките не са ок, България не е готова за твоите татуировки.
България обаче не ни е виновна. Не ни е виновна и рекламата на бельо с Дейвид Бекъм, нито перфектната му жена. Виновни сме си ние! Защото нашето мнение винаги е най-важно. И за жалост, то е най-важно в страна, в която трудно се формират колективи, отбори, приятелства, които да оборят индивидуалното ни ежедневно отрицание.
Утре мисля да се освободя от всички отрицания. Утре смятам да прекарам деня, без да отричам нищо – нито мнението на другите, нито техните особености, нито особеностите на колежката ми. Нищо няма да отричам! Нищо няма да отричам? Чудя се има ли има ли друг начин да го заявя? Моите разсъждения спират до тук, защото ми се иска да превърна темата в диалог! Извинете, ако написаното кратко нещо тук НЕ ви хареса или не ви накара да се замислите, дали наистина не отричаме твърде много неща в иначе красивото си ежедневие! Но пък може да ми оставите по един позитивен коментар или да направите комплимент на колежката, която ви дразни и току виж нещо се променило! Току виж денят станал още по-приятен!
Текст: Стефи Стоева
Снимка: Jen Theodore – Unsplash
Вижте още:
„Да си поживеем” е приказка, в която щастливият край идва след 1001 нощи… Евентуално
За кой герой от приказките бихте се омъжили?
