Аз не мога да шофирам. Когато бях ученичка, баща ми се опитваше да ме научи с два единствени неуспешни опита да стана квалифициран шофьор. Неговите думи още ехтят в ушите ми: „Момиче, гледай в огледалото какво се случва, за да знаеш как да караш напред!” Аз обаче бях инат и така и не поглеждах, а и бях по-ниска от седалката, какво ти огледало. Така и не се научих да шофирам и ето на… Сега се возя. И много обичам да пътувам на дясната седалка. Така преминаха съзнателните години от живота ми до сега, но пък думите на баща ми усвоих много добре след като навърших двайсет-и-много и зад гърба си натрупах доста километри живот.
Когато пораснах разбрах колко важни са огледалата за задно виждане, защото шофьорите ги използват, за да се престроят в правилния момент, за да разберат дали може да натиснат спирачките рязко. Използват ги, за да следят пътната обстановка, а когато зад волана е жена, огледото се използва и за едно бързо червило и малко пудра пред някой задръстен от коли светофар, което аз напълно оправдавам. По-късно това учение се превърна в една прекрасна метафора за живота, която и днес си спомням, но не в литературен, а в житейски план. Тук става въпрос за една много странна причинно-следствена връзка между минало, действия и настояще, с която се сблъсква всеки стъпил на шосето на живота.
Аз като един нереализиран шофьор, доста пъти съм изпадала в ПТП-та със счупено сърце или разбити нерви, вместо предна броня. Но всеки път се отърсвам благодарение на две мои приятелки и „Пътна помощ” в лицето на баща ми. Живота, ме научи и да се престроявам, и да чакам на светофара с часове, месеци и години, защото „хубавите работи стават бавно”. Научих се да изпреварвам събития и случки или пък кротко да подминавам катастрофи и да ги избягвам с ловко маневриране. И така намерих вярната посока към собственото си щастие и успехи. Разбрах, че няма как да се движиш напред без да отчиташ грешките си в миналото и няма как да „набиеш спирачки”, ако не погледнеш в случващото се зад теб за един кратък миг с широко отворени назад очи.
Баща ми кара много добре, а аз безумно го обичам и до ден-днешен му благодаря, че ми каза да гледам назад, за да управлявам „колата” разумно напред. В свят, в който животът е станал път, а пътят – живот, можем само да вървим напред с човешката привилегия, която ни се е паднала – да можем да поглеждаме в миналото, за да управляваме това, което предстои. Може би ще се науча да шофирам автомобил, но за сега ще се задоволя с една киновечер, за да гледам още веднъж онзи объркан филм „Магнолия”, в който имаше една безценна за разсъжденията ми мисъл, че „може да сме приключили с миналото, но то не е приключило с нас”.
Текст: Стефи Стоева
Снимка: Gustavo Spindula – Unsplash
Вижте още:
Има два вида жени – такива, които пътуват, и всички останали
