„Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?”
Това написа той след първата им среща на една кутия от цигари, съвсем категорично, но не и без причина.
Лора е и моята лирическа героиня и тя няма нищо общо с мен, освен че обичаме шарени чадъри, но повече обичаме ноември. По скоро има нещо общо с Яворовата Лора, защото и тя е толкова фатална и безкрайно далечна, но за един художник, когото срещна пред затвореното кино.
Странен месец е, говорихме си с нея, дрипав, кален, пълен с равносметки и толкова красив. А тя е още по-щастлива, защото е ноември и отново ще го види. Лора ми разказа за най-красивата любов, тази която още не е преживяла. Нейният ноември тази година започна с „Помниш ли когато…?” и една среща под дъжда, който й се стори по-мокър от нормалния, както преди няколко години. Историята на Лора не е драматична, тя просто не е свършила и аз ще я разкажа само наполовина или ще си измисля край, за да й го пожелая.
Лора работи в банка и пише книга за някакво хвърчило. Той – художник, пътува и живее надалеч. Връща се при нея само през ноември, а през останалото време рисува улиците на света. Понякога, когато идва да я види се случва да духа силен вятър, като в книгата за нейното хвърчило. Толкова силен, че обръща табелката на входната и врата, така че тези които идват на гости за пръв път, никога да не почукат на нея. Художникът, обаче намира Лора всеки път.
И двамата обикновено бързат, срещат се, запомнят се и се разделят. Тя – събрала материал за книгата, а той – измислил герои, които да рисува по улиците в неговите есенни картини. Тя казва, че той може да рисува също и без четка, и без бои. Странен художник ще да е това, си мисля аз, но Лора знае най-добре. Един до друг са като незавършени герои, от собствените си творби. Имат нужда от пространство и километри, за да разбират през ноември колко малко ги дели от големите мечти.
Този ноември Лора отново позволи на нейния художник да открадне и рисува чувствата и с лекота. Сега те стоят там някъде на стотици километри от нея в една палитра, която му остави за спомен след срещата им преди дни.
Тук следват многоточията на Лора, защото тя ми даде само фрагменти и един етюд. Аз виждам Лора на изложба на есенните улици по света, може би след няколко години. Пред една картина на момиче с бяла рокля, мокра от дъжда и момче, което я настига. Виждам Лора до един художник и едно платно, бяло недокоснато и чисто. И картината, която предстои ще е шедьовър. Предполагам, някой ден ще го рисуват цял живот, може би без четка и без бои, както казва тя. Ще нарисуват бъдещето си в една посока с два шарени чадъра и ноември, който никога не свършва.
Текст: Стефи Стоева
Снимка: БГНЕС
Вижте още:
