Ваня Щерева: „Няма мерки и цифри за любовта. Калкулаторът не хваща тези числа“

x


Има някаква особена романтика във вторниците. Укротили понеделнишките бесове, разрошили небрежно коси, те крачат ведро по пътеката на седмицата. Много неща могат да се случат във вторник (или поне да бъдат започнати). Да се нанесеш в нов дом. Да се влюбиш. Да подариш или получиш щастие. Да напишеш стих. И още един. А после да ги облечеш в книга. И тя да стане твоят манифест срещу монотонността на делника.
Поезия на ежедневните търсения и намирания – така най-кратко бих описала първата поетична книга на мултиталантливата Ваня Щерева. „Още във вторник“ се появи като бяла лястовица сред сивите дни на карантината. Сред множество от въпросителни и междуметия. „Не, сега не е за поезия“, би възкликнал любимият на Ваня Вапцаров (същият, който няколко реда по-долу тя с обич цитира). А всъщност точно сега е времето за стихове, през които да препускаме, да се задъхваме, да спираме и продължаваме да четем настървено. Между чиито редове да откриваме себе си. И историите, от които сме съшити. С любов и страст. И мъничко тъга.

 Кога беше първата ти среща с музата на поезията?

Първото стихотворение се появи като бях на 7 години, в тоалетната. Някакви тъпи рими за цветенца-листенца, облачета и разни такива. Писах го само в главата си, още го помня, ама ме е срам да ти го кажа. Иначе първата ми среща с поезията беше: „Ти помниш ли морето и машините, и трюмовете, пълни с лепкав мрак? И онзи див копнеж по Филипините, по едрите звезди над Фамагуста?“ – Вапцаров. Първото стихотворение, на което по-голямата ми сестра ме научи. Май тогава още не можех да чета добре, но го знаех наизуст. После ме научи и на много други.

Последното стихотворение е от преди малко. Пиша буквално през час напоследък. Посветено е на една грамадна любов – мъжът, когото обичам. Мисля, че съм готова с нова стихосбирка.

Какво успяваш да кажеш в стихове, което прозата не ти позволява?

Ами в прозата трябва много да се обясняваш. Пък поезията е концентрат. То реално голяма част от стиховете ми са като проза – разказвам истории, ама с малко думи. Най-правилните, може би.

Задължително условие ли е да си влюбен, за да пишеш поезия?

Не, но помага. Тогава излизат съкровищата. Задължителното условие е да си честен. Независимо каква тема си подхванал. Имам и нелюбовни стихотворения в „Още във вторник“. В смисъл, ненасочени към мъж. Най-любимото на всички читатели, които са ми споделяли до този момент, е „Пропушване“, което е посветено на майка ми.



Колко грама нежност дневно са ти нужни, за да се почувстваш окрилена?

Няма мерки и цифри за любовта. Калкулаторът не хваща тези числа.

С какво вторникът е по-образцов от останалите дни от седмицата?

Вторникът при мен е случайност. Просто звучеше добре. И има конкретна случка, от която е взет. От една далечна реплика на Мариус Куркински в компания, по случай, който не мога да разкажа.

Кой би искала да прочете „Още във вторник“?

Нямам претенции. Който и да я прочете, ще се разпознае, ще съпреживее. Това е важното.

„Ръцете ти по мен –
Поезия.
Всичкото останало
са просто думи,
дето можеш да смениш.
Ръцете ти по мен –
Не сменям.
Дори за гениален стих.“

 Кои теми за писане са по-„модерни“ и кои по-малко?

Мода? За пръв път чувам такова нещо. Написаното трябва да вълнува. Не може да бъде продиктувано от мода.



Изключителен естет си. Как би определила личния си стил на обличане?

Определено това е куцото ми място, не мога да кажа, че имам такъв. Може би бих го определила като: „Да носиш каквито и да е дрехи със самочувствие.“

Кое би определила като кич?

О, има един много симпатичен кич, който обожавам. Той е такъв ироничен кич, с намигване. Прилагам го в бижутата, които правя – съчетаване на несъчетаеми на пръв поглед цветове и форми. Има и друг кич – в социалнните мрежи например – мнение по всяка тема, задължително да се изкажеш, да повтаряш чужди мисли, без кавички и без име на автора, нечия снимка да ти стане обект на желание и да го изразиш чрез пращане на своя гола снимка, все едно ти ще си кажеш – аууу, много ти е хубав, браво, айде, къде да дойда? Някакво такова е, все едно месо продаваме. Няма елементарно усилие, е такова, да опиташ да докараш нещата до целта, която си набелязал, мързелива работа, не им се бачка за тоя секс, дето са си го пожелали (то не е казано, че ако побачка точно тоя, дето си праща пишката, ще стане, нали, щот то… сещаш се кой човек трябва да си, за да почнеш разговора така). Но още по-голям кич е, че някъде им връзва.

Изобщо, много кич има, и ако се размисля, ще изброявам до утре. Виж как след тая карантина само от живота в социалните мрежи ми излизат примери, то друг живот нямахме до скоро.



Кое прави една жена красива в очите на околните?

Умът. Поне за мъжа, който мен ме интересува. За останалите – не знам.

Какво те стимулира да се чувстваш красива?

Не остарявам достойно – според общоприетите правила за остаряване. Изобщо – аз съм страшно дъно. Сега трябваше да съм някаква леличка. И всичко щеше да е прекрасно. Ама ей го на, не стана. Хейтят ме жълтите. Преди ме хейтиха за това, че съм дебела и грозна, а сега, за това, че на снимката до Александра Петканова съм приличала на нейната възраст. И явно много филтър. Факт е, че има снимки, на които слагам филтър. Но има и други, които просто си стават хубави – осветление, ъгъл, някакъв уцелен момент, в който просто изглеждаш добре. Точно тая с Александра е без филтър. И съм с очила. Ако ги махна, няма да съм толкова хубава. Правя се на красива. Заради себе си го правя, нямам нужда от конкретен стимул. Цял живот не съм била красива, и някакси с времето разбрах как да бъда (или поне да се доближа до това усещане) не знам какво ми стана. Ама ми е доста приятно и да го духат всичките, дето ме приказват. Хич не ми дреме.



За какво най-много ти се пише в момента?

За липсата на мъдрост. Ако осъзнаем, че всичко е временно и го приемем спокойно, няма да си създаваме спирачки пред хубавите неща, които ни сполетяват. Ако осъзнаем, че всяко нещо си има край и ако този край дойде естествено някой ден е съвсем, съвсем нормално. Представи си, да се отказваме да живеем предварително, щото няма бъдеще – знаем си, че рано или късно ще умрем – и да вземем да легнем сега да мрем, щото няма смисъл. То нали така или иначе… що да се мъчим. И ако спрем да мислим за този бъдещ край, би било много по-смислено. Но когато търсим винаги перспектива, бъдеще, а не си изживяваме момента, щото евентуално сме осъзнали, че така или иначе няма бъдеще, и си екзекутираме моментите насила, сме ебати тъпанарите. И не си позволяваме да бъдем щастливи.

Текст: Велиана Симеонова

Снимки: Личен архив

Още по темата



Коментари

FASHION INSIDE CLUB

Очаквайте нашите отстъпки, промоции, новини и лимитирани предложения.
Запишете се сега!



/


Какво ново

Блейзер от SAINT LAURENT

Блейзер от SAINT LAURENT Може да купите от тук

Препоръки от седмицата

Boyfriend дънки от DOLCE & GABBANA

Boyfriend дънки от DOLCE & GABBANA Може да купите от тук

Препоръки от седмицата

Малка черна рокля с кристали от AREA

Малка черна рокля с кристали от AREA Може да купите от тук

Препоръки от седмицата

Черни боти от MONCLER

Черни боти от MONCLER Може да купите от тук

Look of the day

~LOOK OF THE DAY~

Монохромност в облеклото, цвят в косите.

Ако сте пропуснали
Най-четени

ВЗЕМИ 15% ОТСТЪПКА

ЗА FASHION INSIDE SHOP

АБОНИРАЙ СЕ ЗА НАШИЯ БЮЛЕТИН И ПОЛУЧИ 15% ОТСТЪПКА ПРИ СЛЕДВАЩАТА ТИ ПОРЪЧКА!

АБОНИРАЙ МЕ