Мария Лалева: „Ако нямаш себе си, кой живее живота ти?“

x

Със 120 000 продадени копия от „Живот в скалите“ Мария Лалева се превърна в най-продавания съвременен български автор. През октомври тя издаде и своя втори роман. „Пасиансът на архагелите“ е пътешествие до нас самите – най-трудното, но и най-необходимото, най-вълнуващото. Стига да се доверим на душата и вътрешния си глас, които не спират да ни говорят. Щастливи сме да ви срещнем със самата Мария, която прямо, но и с финес повдига завесата пред вдъхновението, историята, героите, истините и посланията на романа. И на живота.



Новия си роман „Пасиансът на архангелите“ сте писала в Созопол. Защо точно Созопол?

Има две места на морето, които са истински мои – Балчик и Созопол. Толкова различни, заредени с толкова различна енергия, но и в Созопол, и в Балчик съм си у дома. Накъдето ме поведе душата, натам тръгвам. В случая това беше Созопол. Изкарах няколко месеца почти сама в една стара созополска къща, надвесена над морето. Бяхме само аз, компютърът, морето и студът отвън. И пишех за Балчик. Странно, но вярно.

Къде и как открихте прототипите на героите си, какво в техните истории Ви вдъхнови и грабна?

Те ме откриват. Светът е пълен с вълнуващи истории, които крещят да бъдат разказани. Нужни са уши и вглеждане в другия, съпреживяване и тишина, за да се подреди историята и емоциите й. Нищо повече. Просто трябва да „видиш“ историята в мига, в който я чуеш, да оживее, да ти замирише, да усетиш детайлите. И да разкажеш човека в тази рамка.

„Всеки среща своята книга на пресечната точка на себе си с думите на другия…“



Какво трябва да притежава една книга, за да се случи влюбването между нея и читателя, за да кажем: „тази книга ме откри в точния момент“?

Нужни са книга и човек. И двете със сърце. Има книги, които ги пише разумът, и такива, които ги пише душата. Има и читатели, които четат с разума, и такива, които четат със сърцето. Всеки среща своята книга на пресечната точка на себе си с думите на другия и по начина, който е избрал да допусне думите до себе си.

Писателят крие ли се в думите или по-скоро разсъблича себе си и душата си чрез тях?

Аз не възприемам себе си като писател и затова навярно няма да дам точен отговор на този въпрос. Мога да отговоря единствено от „собствената си камбанария“. Приемам писането като най-дългото писмо, което някой пише на собственото си Аз. Доколкото е честен със себе си, толкова ще е честна и творбата. Читателят винаги усеща кога един писател „натяга“ думите, сюжета или героя, кога „си измисля“, кога „пресолява манджата“. Затова се стремя да съм максимално честна, максимално изчистена в изказа, максимално пряма. Защото държа и внимавам да съм точно такава първо спрямо себе си.

„Душата говори чрез изборите ни, чрез думите ни, чрез постъпките ни. Тайната е в равновесието между тялото, разума и душата.“



Кога душата ни говори? В какви ситуации е важно да се отворим, за да чуем нейния глас и желания?

Тя ни говори непрекъснато, душата не е нещо, което ние не сме. Въпросът е колко е важна тази част от нас за самите нас, колко силна светлина сме насочили с прожектора на вниманието ни към нея и дали сме й дали правото да бъде равностойна част от съществото ни, каквото право сме дали на телата и ума си. Когато това триединство на нашата същност е в равновесие, няма да си задаваме въпроса чуваме ли душата си, защото тя ще говори чрез изборите ни, чрез думите ни, чрез постъпките ни. Тайната е в равновесието между тялото, разума и душата.

„Всичко е съдбовно, дори това дали ще изпиеш кафето си на крак или бавно, в тишина. И всичко е избор, дори това какво ще облечеш.“



Как да разпознаем кога съдбата се намесва в живота ни и в отношенията ни с хората около нас? Има ли съдбовни срещи и на какво ни учат те?

Всичко е съдбовно, дори това дали ще изпиеш кафето си на крак или бавно, в тишина. И всичко е избор, дори това какво ще облечеш. Съдбата не е извън нас, точно като душата е. Тя е част от нас. Тя е онзи път, който душата ни е избрала за нашите човешки стъпки, защото слиза в материята със свои цели и задачи. Имаме свободната воля да не следваме нейните стъпки, да не виждаме нейните знаци, да се отречем от нейната воля. И никой няма да ни осъди за това, освен ние самите, когато прозрем, че съдбата е написаният предварително план за нашето спасение. Или изцеление, или израстване. За да чуеш знаците на съдбата, е нужна вяра и доверие във Вселената. И онова прословуто равновесие, за което споменах преди малко – равновесието между разума и духа, между земното и небесното, с които сме надарени да живеем. Равновесие между ограничението на ума и свободата на духа. Това е дълъг път на промяна и на разбиване на стереотипите, догмите и правилата, които владеят ума. Избор е да стъпиш на този път. Може би най-важният човешки осъзнат избор.

Какво е за Вас щастието? А болката? А страстта?

Лични категории, с които се самоопределяме. И които се променят заедно с нас.

„Това е дълъг път на промяна и на разбиване на стереотипите, догмите и правилата, които владеят ума. Избор е да стъпиш на този път. Може би най-важният човешки осъзнат избор.“



Защо е нужно смирението?

То не е нужно, смирението идва естествено на някакъв етап по пътя на човек, който е избрал да развива в себе си усещането за свързаност и единност със света и с другите. То е подаръкът, който търсещият истините прави сам на себе си в процеса на себеопознаване. Смирението е като любовта – идва, когато познаваш истинската му същност и когато си готов да го изживееш докрай, без да го насилваш, без да изискваш и без да търгуваш с него. Смирението е пресечната точка на човешкия индивидуализъм и духовната яснота за вселенските закони.

Има ли правилни и неправилни избори по пътя? Има ли предел, когато е прекалено късно, или спасението е онова, към което винаги можем да се протегнем?

Правилно и неправилно е нашата оценка за някакъв факт. Сам по себе си той няма отрицателен или положителен заряд, ние сме тези, които го натоварваме със заряд, които му придаваме образ и му поставяме етикет. Всеки избор може да бъде променен. Не вярвам, че човек не може да бъде спасен, но въпросът е дали е направил този избор честно. Вселената чува истините на душата, не на разума, не на егото. И пак опираме до онзи миг, в който си задаваме въпроса чуваме ли душата си.

„Ако това наричаме любов, е време да се замислим колко его и криви модели влагаме в това понятие, колко желание за притежание, колко амбиции да променим другия, колко търговия и колко очаквания влагаме в тези взаимоотношения и тогава въпросът за драмата ще е разрешен от само себе си.“



Любовта – тази, най-силната, непременно ли е драматична?

Много пъти съм го казвала – ние, човеците, бъркаме любовта с връзка, приемаме я като притежание, наричаме любов отношенията си с някого. Едни човешки взаимоотношения могат да почиват на любов или не. Ако това наричаме любов, е време да се замислим колко его и криви модели влагаме в това понятие, колко желание за притежание, колко амбиции да променим другия, колко търговия и колко очаквания влагаме в тези взаимоотношения и тогава въпросът за драмата ще е разрешен от само себе си. Аз лично мисля, че драмата е атрибут на незрелите емоции, на егоцентризма у човека, на някаква травма, на някаква болка или страх, но не е белег на любовта. Може би преди да говорим за любов или да наречем нещо „любов“, е добре да изясним първо на себе си какво е любов за нас самите. И ще понамалим драмата.

„Когато ти самият се промениш, прошката, която ти се е струвала трудна, се оказва красива като усмивка към палаво дете, а непростимото се превръща в простимо.“

Защо човек е склонен да отлага разговора със себе си? Коя прошка е най-трудна? Има ли непростими грехове?

От страхове. Те са заложени в човека като препятствия по пътя ни. А препятствията са за прескачане. Една прошка е трудна, когато си избрал да е трудна, и нещо е непростимо, когато си избрал да е непростимо. Когато ти самият се промениш, прошката, която ти се е струвала трудна, се оказва красива като усмивка към палаво дете, а непростимото се превръща в простимо. Ключът е в човека, не в прошката или в греха. Те са модели в ума ни и се променят заедно с нас.

„Светът ни е пълен с хора, които, за да не бъдат обявени за егоисти, живеят чужд живот, по чужди правила и с чужди категории.“

Колко голяма е женската сила? Любовта към себе си, да изберем себе си дори с риск да нараним някого – това ли е ключът към душата ни?

Никой не може да бъде наранен, без да се е съгласил да бъде наранен на някакво ниво. За това е писано много, но някак отказваме да прозрем смисъла му. Приели сме го като клише, изречено отдавна, и ако не го разбираме, го подминаваме. Но всъщност да избереш себе си, е най-голямата сила, защото ако нямаш себе си, кой се споделя с другите, кой общува с тях, кой живее живота ти? Може би е време да преосмислим наложените ни модели за егоизъм и да приемем, че нашата цялост и равновесие, нашето развитие и път са най-важната ни човешка задача. Светът ни е пълен с хора, които, за да не бъдат обявени за егоисти, живеят чужд живот, по чужди правила и с чужди категории. Както казва Юстина в „Пасиансът на архангелите“: „Когато не живееш своя живот, Вселената ти го взима.“ Понякога буквално.

Какво е посланието Ви към читателите на Fashion Inside?

Вярвайте в Пътя. Това е голямото послание на „Пасиансът на архангелите“.


Текст: Десислава Найденова – Вичева

Снимки: ПР

Още по темата
FASHION INSIDE CLUB

Очаквайте нашите отстъпки, промоции, новини и лимитирани предложения.
Запишете се сега!



/


Какво ново

Черен клин от SAINT LAURENT

Черен клин от SAINT LAURENT Може да купите от тук

Препоръки от седмицата

Еспадрили от CASTAÑER

Еспадрили от CASTAÑER Може да купите от тук

Препоръки от седмицата

Бяла миди пола от VALENTINO

Бяла миди пола от VALENTINO Може да купите от тук

Препоръки от седмицата

Къси дънки от DOLCE & GABBANA

Къси дънки от DOLCE & GABBANA Може да купите от тук

Look of the day

~LOOK OF THE DAY~

Мини рокля – макси стил.

Ако сте пропуснали
Най-четени

ВЗЕМИ 15% ОТСТЪПКА

ЗА FASHION INSIDE SHOP

АБОНИРАЙ СЕ ЗА НАШИЯ БЮЛЕТИН И ПОЛУЧИ 15% ОТСТЪПКА ПРИ СЛЕДВАЩАТА ТИ ПОРЪЧКА!

АБОНИРАЙ МЕ