Мария Лалева: „Ако нямаш себе си, кой живее живота ти?“

Със 120 000 продадени копия от „Живот в скалите“ Мария Лалева се превърна в най-продавания съвременен български автор. През октомври тя издаде и своя втори роман. „Пасиансът на архагелите“ е пътешествие до нас самите – най-трудното, но и най-необходимото, най-вълнуващото. Стига да се доверим на душата и вътрешния си глас, които не спират да ни говорят. Щастливи сме да ви срещнем със самата Мария, която прямо, но и с финес повдига завесата пред вдъхновението, историята, героите, истините и посланията на романа. И на живота.

Новия си роман „Пасиансът на архангелите“ сте писала в Созопол. Защо точно Созопол?

Има две места на морето, които са истински мои – Балчик и Созопол. Толкова различни, заредени с толкова различна енергия, но и в Созопол, и в Балчик съм си у дома. Накъдето ме поведе душата, натам тръгвам. В случая това беше Созопол. Изкарах няколко месеца почти сама в една стара созополска къща, надвесена над морето. Бяхме само аз, компютърът, морето и студът отвън. И пишех за Балчик. Странно, но вярно.

Къде и как открихте прототипите на героите си, какво в техните истории Ви вдъхнови и грабна?

Те ме откриват. Светът е пълен с вълнуващи истории, които крещят да бъдат разказани. Нужни са уши и вглеждане в другия, съпреживяване и тишина, за да се подреди историята и емоциите й. Нищо повече. Просто трябва да „видиш“ историята в мига, в който я чуеш, да оживее, да ти замирише, да усетиш детайлите. И да разкажеш човека в тази рамка.

„Всеки среща своята книга на пресечната точка на себе си с думите на другия…“

Какво трябва да притежава една книга, за да се случи влюбването между нея и читателя, за да кажем: „тази книга ме откри в точния момент“?

Нужни са книга и човек. И двете със сърце. Има книги, които ги пише разумът, и такива, които ги пише душата. Има и читатели, които четат с разума, и такива, които четат със сърцето. Всеки среща своята книга на пресечната точка на себе си с думите на другия и по начина, който е избрал да допусне думите до себе си.

Писателят крие ли се в думите или по-скоро разсъблича себе си и душата си чрез тях?

Аз не възприемам себе си като писател и затова навярно няма да дам точен отговор на този въпрос. Мога да отговоря единствено от „собствената си камбанария“. Приемам писането като най-дългото писмо, което някой пише на собственото си Аз. Доколкото е честен със себе си, толкова ще е честна и творбата. Читателят винаги усеща кога един писател „натяга“ думите, сюжета или героя, кога „си измисля“, кога „пресолява манджата“. Затова се стремя да съм максимално честна, максимално изчистена в изказа, максимално пряма. Защото държа и внимавам да съм точно такава първо спрямо себе си.

„Душата говори чрез изборите ни, чрез думите ни, чрез постъпките ни. Тайната е в равновесието между тялото, разума и душата.“

Кога душата ни говори? В какви ситуации е важно да се отворим, за да чуем нейния глас и желания?

Тя ни говори непрекъснато, душата не е нещо, което ние не сме. Въпросът е колко е важна тази част от нас за самите нас, колко силна светлина сме насочили с прожектора на вниманието ни към нея и дали сме й дали правото да бъде равностойна част от съществото ни, каквото право сме дали на телата и ума си. Когато това триединство на нашата същност е в равновесие, няма да си задаваме въпроса чуваме ли душата си, защото тя ще говори чрез изборите ни, чрез думите ни, чрез постъпките ни. Тайната е в равновесието между тялото, разума и душата.

„Всичко е съдбовно, дори това дали ще изпиеш кафето си на крак или бавно, в тишина. И всичко е избор, дори това какво ще облечеш.“

Как да разпознаем кога съдбата се намесва в живота ни и в отношенията ни с хората около нас? Има ли съдбовни срещи и на какво ни учат те?

Всичко е съдбовно, дори това дали ще изпиеш кафето си на крак или бавно, в тишина. И всичко е избор, дори това какво ще облечеш. Съдбата не е извън нас, точно като душата е. Тя е част от нас. Тя е онзи път, който душата ни е избрала за нашите човешки стъпки, защото слиза в материята със свои цели и задачи. Имаме свободната воля да не следваме нейните стъпки, да не виждаме нейните знаци, да се отречем от нейната воля. И никой няма да ни осъди за това, освен ние самите, когато прозрем, че съдбата е написаният предварително план за нашето спасение. Или изцеление, или израстване. За да чуеш знаците на съдбата, е нужна вяра и доверие във Вселената. И онова прословуто равновесие, за което споменах преди малко – равновесието между разума и духа, между земното и небесното, с които сме надарени да живеем. Равновесие между ограничението на ума и свободата на духа. Това е дълъг път на промяна и на разбиване на стереотипите, догмите и правилата, които владеят ума. Избор е да стъпиш на този път. Може би най-важният човешки осъзнат избор.

Какво е за Вас щастието? А болката? А страстта?

Лични категории, с които се самоопределяме. И които се променят заедно с нас.

„Това е дълъг път на промяна и на разбиване на стереотипите, догмите и правилата, които владеят ума. Избор е да стъпиш на този път. Може би най-важният човешки осъзнат избор.“

Защо е нужно смирението?

То не е нужно, смирението идва естествено на някакъв етап по пътя на човек, който е избрал да развива в себе си усещането за свързаност и единност със света и с другите. То е подаръкът, който търсещият истините прави сам на себе си в процеса на себеопознаване. Смирението е като любовта – идва, когато познаваш истинската му същност и когато си готов да го изживееш докрай, без да го насилваш, без да изискваш и без да търгуваш с него. Смирението е пресечната точка на човешкия индивидуализъм и духовната яснота за вселенските закони.

Има ли правилни и неправилни избори по пътя? Има ли предел, когато е прекалено късно, или спасението е онова, към което винаги можем да се протегнем?

Правилно и неправилно е нашата оценка за някакъв факт. Сам по себе си той няма отрицателен или положителен заряд, ние сме тези, които го натоварваме със заряд, които му придаваме образ и му поставяме етикет. Всеки избор може да бъде променен. Не вярвам, че човек не може да бъде спасен, но въпросът е дали е направил този избор честно. Вселената чува истините на душата, не на разума, не на егото. И пак опираме до онзи миг, в който си задаваме въпроса чуваме ли душата си.

„Ако това наричаме любов, е време да се замислим колко его и криви модели влагаме в това понятие, колко желание за притежание, колко амбиции да променим другия, колко търговия и колко очаквания влагаме в тези взаимоотношения и тогава въпросът за драмата ще е разрешен от само себе си.“

Вижте още:

Любовта – тази, най-силната, непременно ли е драматична?

Много пъти съм го казвала – ние, човеците, бъркаме любовта с връзка, приемаме я като притежание, наричаме любов отношенията си с някого. Едни човешки взаимоотношения могат да почиват на любов или не. Ако това наричаме любов, е време да се замислим колко его и криви модели влагаме в това понятие, колко желание за притежание, колко амбиции да променим другия, колко търговия и колко очаквания влагаме в тези взаимоотношения и тогава въпросът за драмата ще е разрешен от само себе си. Аз лично мисля, че драмата е атрибут на незрелите емоции, на егоцентризма у човека, на някаква травма, на някаква болка или страх, но не е белег на любовта. Може би преди да говорим за любов или да наречем нещо „любов“, е добре да изясним първо на себе си какво е любов за нас самите. И ще понамалим драмата.

„Когато ти самият се промениш, прошката, която ти се е струвала трудна, се оказва красива като усмивка към палаво дете, а непростимото се превръща в простимо.“

Защо човек е склонен да отлага разговора със себе си? Коя прошка е най-трудна? Има ли непростими грехове?

От страхове. Те са заложени в човека като препятствия по пътя ни. А препятствията са за прескачане. Една прошка е трудна, когато си избрал да е трудна, и нещо е непростимо, когато си избрал да е непростимо. Когато ти самият се промениш, прошката, която ти се е струвала трудна, се оказва красива като усмивка към палаво дете, а непростимото се превръща в простимо. Ключът е в човека, не в прошката или в греха. Те са модели в ума ни и се променят заедно с нас.

„Светът ни е пълен с хора, които, за да не бъдат обявени за егоисти, живеят чужд живот, по чужди правила и с чужди категории.“

Колко голяма е женската сила? Любовта към себе си, да изберем себе си дори с риск да нараним някого – това ли е ключът към душата ни?

Никой не може да бъде наранен, без да се е съгласил да бъде наранен на някакво ниво. За това е писано много, но някак отказваме да прозрем смисъла му. Приели сме го като клише, изречено отдавна, и ако не го разбираме, го подминаваме. Но всъщност да избереш себе си, е най-голямата сила, защото ако нямаш себе си, кой се споделя с другите, кой общува с тях, кой живее живота ти? Може би е време да преосмислим наложените ни модели за егоизъм и да приемем, че нашата цялост и равновесие, нашето развитие и път са най-важната ни човешка задача. Светът ни е пълен с хора, които, за да не бъдат обявени за егоисти, живеят чужд живот, по чужди правила и с чужди категории. Както казва Юстина в „Пасиансът на архангелите“: „Когато не живееш своя живот, Вселената ти го взима.“ Понякога буквално.

Какво е посланието Ви към читателите на Fashion Inside?

Вярвайте в Пътя. Това е голямото послание на „Пасиансът на архангелите“.

Текст: Десислава Найденова – Вичева

Снимки: ПР